Това със сигурност е едно от нещата – хилядите! – които както никой не ти казва, така и ти самата не се сещаш, когато в главата ти запулсира сакралната промисъл „Да си имаме малко сладко бебенце“. Това, да. Как пощиш нещастна зелка, две на петнайсет листа все пак успяваш да откъснеш в що-годе цялостен вид, останалите – разпаднали се на тъжни парченца, отиват директно на боклука. А защо я пощиш тази зелка, знаят въоръжените с повечко жизнен опит майки. Пощиш я, за да си слагаш листата в сутиена, като компреси на напрегнатите гърди.
Същите гърди, които до съвсем скоро са били в друга категория, свещена, хранителни проводници за малкото ти. А сега те, милите, са изпаднали в междупространствено измерение, не са вече онези, специалните органи, които дават живот на бебето, но не са и точно твоите си гърди… покрити с тези така бързо сгърчващи се и гнуснави зелеви листенца… дори няма да споменавам откровения ужас, който ме обзема при мисълта, че все някой скорошен ден ще се наложи да се престраша и да хвърля поглед-два в огледална повърхност, да видя как изглеждам, много ли са се променили към зле нещата…
Ще бъда честна, от един момент нататък очаквах края на кърменето с голямо нетърпение. Дадох всичко от себе си за дребчо, бях на разположение достатъчно дълги месеци, но след поникването на зъбките и прогресивно нарастващия й интерес към всичко наоколо просто вече беше не само не приятно, беше си направо гадно. Физическият дискомфорт изобщо не се явяваше единствена причина, разбира се. Искам да мога да пия – сега, let`s face it, във всяка вечер навън сред обществата настъпва момент, отвъд който просто няма какво да правиш, ако не си се леко омаял. Защото всички наоколо са се. Не, не съм алкохолик. Нито пък приятелите ми са. Но така стоят нещата, градусите си имат своята роля и туй то.
Ще мога да пия и великите и великолепни водосрасли най-сетне, йей! Драгият на сърцето ми тъпче сирулина и афа вече почти година, не се разболя нито веднъж от злостните грипове на есента и зимата, а моята скромна персона три пъти се сгърчваше в ужасни бацилни състояния.
Ще мога да изляза и да не се прибера по часовник след -5 часа, защото виметата ще ми се пръснат и помпата е моят нов най-добър приятел.
Ще мога да ям каквото си искам.
Ще мога да не ставам все аз посред нощ, за да успокоявам бебоция.
Ще мога да не ставам все аз и в 6 сутринта, за да закусва тя.
Ще мога, халелуя, да се освободя най-сетне от тази противна намотка, тази безформена торба, наречена сутиен за кърмачки. О, как чаках този момент, малко женственост да се възвърне, малко сексуална искра да се възроди. Може би много жени няма подобен проблемус, но за мен тялото ми дълго време беше забранена зона, отредено за висша функция, не за простолюдни удоволствия… някаква психическа бариера се самоиздигна и цялото ми аналитично разбиране за нея не успя да ми помогне да я подкопая. Така че, да, ето сега с ама каква преогормна радост се втурвам да си намеря изящно, секси, красиво бельо. Подчертаващо формите ми, не придържащо ги.
Въобще, животът ще се ритмизира и, успокоително, ще се върне постепенно към нещо, прилично на завръщане в нормалните състояния.
Много неща ще мога.
Но винаги, винаги ще ми липсват тези първи месеци на топлва прегръдка, аз и моето дете, малката ми, слети. Аз да съм всичко, от което се нуждае, за да бъде спокойна, щастлива, здрава.
С края на кърменето започва началото на нашето отделяне, началото на нашите нови пътища, началото на нейния наистина самостоятелен живот.
Не очаквах да се чувствам така, но сякаш не съм готова да я пусна.
Никога няма да бъда.
Но да бъдеш майка не означава да бъдеш готова.
Нали?
