Капаните, скрити в някои от най-популярните родителски изрази
Начинът, по който разговаряме с децата си е пряко свързан с това как децата ни ще общуват с другите хора и ще разбират света. Говорейки с децата ги възпитаваме, учим, предаваме своите ценности и опит. Всяко семейство има своя индивидуалност, но също така съществуват и доста общи изрази, характерни за всяко семейство.
Родителите често използват изрази като: „много добре!“, „браво!“, „кажи благодаря!“, когато говорят на своите деца. Но какво всъщност реално означават те?
Тези стандартни родителски изрази са доста често употребявани и това само по себе си ги утвърждава като правилни.
Възможно е да има безкраен брой начини, за да се каже нещо, но начинът, по който възрастните говорят с децата е често, колкото ограничен, толкова и предсказуем, но той може да е и неефективен.
Когато децата ни скачат, тичат, ние ги умоляваме: “Бъди внимателен!”.
Когато две малки деца се карат за една и съща играчка, ние им казваме: “Дай му я!”.
Когато тръгваме за работа, ние питаме: “Къде ми е целувката?”
Когато те се хранят с броколи, възкликваме: “Браво!” … и така нататък.
Казваме тези неща, за да се уверим, че нашите деца се чувстват обичани и насърчени, а също и за да им внушим самоконтрол и маниери. Как обаче нашите добри намерения се превеждат?
Същността на този начин на говорене е преди всичко контрол. Използваме го, за да кажем на децата си това, което:
- ние искаме те да кажат: “Кажи съжалявам!”;
- ние искаме те да чувстват: “Всичко ти е наред!”, “Нищо ти няма!“;
- което искаме от тях да правят: “Дръж се прилично!”;
- и какво ще се случи, ако те не го правят: “Искаш ли днес да пропуснеш играта?”
С други думи, този стил на говорене е свързан със спазването и съобразяването с изискванията на родителя. Това често е пречка да се разберат чувствата, мотивите, мислите и поведението на нашите деца. Вместо да ги учим да общуват и сами да решават своите проблеми, ние по същество ги учим да се подчиняват.
„Кажи благодаря!“ крие посланието – „Малък/ка си и си обект на моя контрол. Аз знам по-добре от теб“.
Също така дава приоритет на това как децата да се представят пред другите и че другите са по-важни от тях, по-важни от личното достойнство.
Добрият начин, ако детето все още няма навика да благодари, е да го вземем „под крилото си“ и да благодарим вместо него, например:
„Каква прекрасна кукла сте подарили на дъщеря ми! Благодаря ви!“
Обикновено детето спонтанно следва родителя си и също на свой ред казва – „Благодаря“. Но дори и да не го направи в този случай, следващия път само ще подходи с благодарност. Този вариант на учене, чрез даване на пример е много по-ефективен, защото е белязан от положителни емоции и уважение към детето.
Друг вариант е да кажем на детето:
„Когато не благодари на Петя се притесних, че тя ще помисли, че не оценяваш подаръка й.“
В този случай детето не е притискано и критикувано и ще разбере посланието на родителя. Може да му се предложи вариант да изрази благодарност със съобщение или обаждане или друг вариант, което също стимулира креативността на детето, а и дава послание, че нещата могат да се поправят дори и ако са били сгрешени първоначално. (Идеята за втори шанс.)
Докато следното:
„Не можа ли да кажеш благодаря?“ е конфронтиращ въпрос, съдържащ негативна оценка и има манипулативна цел. Същата манипулативна роля изиграват репликите – „Браво!“; „Ето, това е моето момче!“; „Ето, видя ли, че успя?“; „Знаех си, че можеш да го направиш!“
Всички тези изрази не стимулират инициативността и самостоятелността на децата, а по-скоро тяхната изпълнителност – резултат от това, че някой друг им казва как е редно, а те само сътрудничат.
Важно е да обсъждаме заедно с децата темите, които са важни за нас, но също и темите, които вълнуват тях, дори да ни се струват несъществени.
Изслушвайки мнението на децата, ние ги учим, че са значими и така постепенно израстват като автономни хора. Вярват в себе си, взимат решения самостоятелно и дълбоко в себе си са убедени, че могат да се справят. Стават уверени хора, защото растат в среда на приемане и уважение във всеки момент – и в моментите на добро поведение, и във всички останали моменти, когато не са успявали. Когато детето е недоволно от себе си или е объркано, уплашено, сгрешило, неразбиращо, родителят е до него, но не за да го учи как да прави нещата, а за да даде възможност детето са се освободи от неприятните емоции, да успее да ги изрази, така че да бъдат разбрани и подредени, според значението им и конкретните ситуации.
Ключът към комуникацията с децата е разбирането, че понякога е по-добре да НЕ кажем какво мислим или какво ни е искаме, да изчакаме и да стимулираме детето да достигне само до решението на своя проблем. Хубаво е да се опитаме да разберем чувствата на децата, вместо да изискваме подчинение и спазване на нашите правила.
Aвтор: Галина Ковачева – магистър психолог
Когнитивно – поведенчески консултант и инструктор по програмата „Трениране на Успешни Родители“ към институт Gordon Training International (GTI)
Телефон за връзка: 0888 263 409
32,646 преглеждания
