Какво ни пречи да си тръгнем от връзка, в която има насилие?

Насилието в една връзка не се изразява само във физическо посегателство. Много често то е само под формата на психологически тормоз, което е не по-малко опасно (това са непрекъснатите заплахи, скандали, неконтролируеми изблици на гняв, прекомерна ревност и подозрителност, опити за социална изолация на жертвата, както и заплахи за убийство или самоубийство в случай на раздяла).

Хората, които никога не са се сблъсквали с подобни проблеми, в повечето случаи са сигурни, че няма нищо по-лесно от разрешаването на този въпрос: просто ставаш и си тръгваш от твоя мъчител. И наистина, това изглежда най-логичното и очевидно действие.

Защо обаче на практика не се получава така? Защо жертвите на домашно насилие почти никога не успяват да направят тази решителна крачка?

В много случаи основният (а понякога и единственият) аргумент е чисто икономически – когато една жена е поставена в ситуация на пълна финансова зависимост, особено когато в семейството има деца. Обикновено мъжете, които подлагат жените си на психологически и физически тормоз, предварително са се „погрижили“ за това. Те държат пълен контрол над банковите сметки, спестяванията, дори и над доходите на своята половинка, като често дори не й разрешават да работи.

Друга причина е страхът от изблик на агресия от страна на насилника и закани за физическа разправа. Макар че този страх може да бъде ирационален, най-често той има напълно реално основание. В много случаи фразата „Ще те намеря вдън земя и ще те убия!“ не остава само заплаха, а се превръща в поредния „битов инцидент“ в криминалните хроники. И за съжаление, правоохранителните органи (особено у нас) рядко обръщат сериозно внимание на подобни заплахи.

Има и няколко много деликатни психологически причини, поради които една жена остава при своя насилник. Една от тях е срамът. Колкото и странно да звучи, нерядко жените се срамуват от това, че са се оказали жертви на домашно насилие, а понякога дори поемат върху себе си вината за случващото се. Затова те не само че не си тръгват, но и упорито крият от близките и приятелите си това, което се случва в семейството им. Често те пазят тази своя „тайна“ дори от най-близките си, страхувайки се, че ще бъдат упреквани или че ще срещнат неразбиране.

Немаловажно е, че мъжете насилници са ловки манипулатори, които освен че държат своята жертва в постоянно напрежение и страх, успяват да й внушат, че именно тя е причина за техните изблици на агресия.

И не на последно място, т.нар. цикли на насилие винаги завършват с „меден месец“. След поредния епизод на остро насилие винаги настъпва спокоен период, през който мъжът става особено любящ, грижовен и демонстрира чувство на вина за постъпката си. Този период е придружен с многобройни обещания, че това никога повече няма да се повтори, както и с всякакви доказателства за неговата всеотдайна любов. Често той смирено изтъква, че има проблем, че се нуждае от нейната помощ. И тогава жертвата сякаш се успокоява, страхът и тревогата отстъпват пред любовта и чисто човешката загриженост, тя вижда нещата в много по-светли краски и постепенно забравя за случилото, надявайки се, че наистина ще бъде „последно“. А точно в такива моменти е доста трудно да вземе решение да напусне своя партньор.

За съжаление, случаите на насилие почти никога не остават единични. Те рано или късно се повтарят, потретват… при това с нарастваща сила.

Един разказ от първо лице – откъс от книгата “Изповедта на една майка”

„Защото мислех, че това е любов, мамо. Мислех, че той ще се промени – винаги казваше, че този път е за последно. Мислех, че си го заслужавам, защото аз съм го провокирала. Мислех, че той съжалява. Мислех, че има нужда от мен, че мога да му помогна… И се страхувах, че ще ме убие. А по-късно той заплаши, че ще убие себе си, ако го напусна… и аз знаех, че това не е фалшива заплаха, знаех го през цялото време. Не бях сигурна дали съм достатъчно силна, за да изградя живота си отново – той държеше всичките ни пари, мамо, не разполагах и с цент на мое име. И наистина вярвах, че ми е останал само той.“

……………………

„Тогава вече знаех – вината, че ме удря, е моя. Неведнъж ми го беше казвал… Бях толкова красива, толкова неотразима, че го докарвах до безумие – любовта му към мен беше толкова силна, че той просто губеше самоконтрол. По моя вина.
Отначало вярвах, че нямам повод за сериозно безпокойство, и мислех, че мога да го променя. Бях късметлийка, че съм омъжена за него. Живеех сбъднатата мечта на всяко малко момиченце – красив съпруг, пари, охолен живот… И аз наистина обожавах Дейвид, виждах най-доброто в него и най-доброто в себе си. Мислех си, че ако съм винаги до него и проявявам достатъчно търпение, ще се науча да му помагам в контролирането на гнева.
Нали самият той ми го беше казвал хиляди пъти! Аз бях неговата сродна душа. Той се нуждаеше от мен, за да преодолее проблема си. Само трябваше да спра да го провокирам и тогава бих могла да му помогна.
Сега изпитвам унижение, като се връщам назад, защото всичко е толкова очевидно. Но ако чуваш нещо достатъчно често, ако лъжата се повтаря с достатъчно искреност от човек, когото обичаш с цялото си сърце, накрая рационалната преценка отстъпва място на доверието. Вярата в собствените сили е нещо крехко – може да се огъне много лесно под натиска на подходящите обстоятелства. Затворената среда на брака е идеалното условие за това.
Нямаше конкретен ден, в който изведнъж съм повярвала в изкривената логика на Дейвид, нямаше конкретен миг на осъзнаване: Ами, да! По всичко личи, че грешката е моя. Постепенното преплитане на неговата гледна точка с моята беше неуловим процес, толкова бавен, че изобщо не си давах сметка за протичането му. Малко по малко, докато седмиците се превръщаха в месеци, а месеците в години, объркването и срамът, които изпитвах, прераснаха в объркано приемане и дори в благодарност – по някакъв начин започнах да вярвам, че когато ме наранява, той го прави за мое добро. Хванах се на лъжата, че имам нужда той да ме коригира. Хванах се на лъжата, че това е суровата обич на съпруг, който иска най-доброто за жена си. Станах жертва на собствената си изкривена психика. Отразявах като огледало гледната точка на Дейвид за грозните страни на брака ни – той беше добър човек, а аз не спирах да го предизвиквам. Така че кой е виновникът в крайна сметка?

Ако вината не е моя, тогава защо продължавах да го моля да си вземем куче, знаейки, че ще се ядоса? Бях наясно, че това го вбесява, и все пак повдигах въпроса от време на време. Защо съм го правила, освен ако на подсъзнателно ниво не съм знаела, че заслужавам това наказание, или ако просто не ми е харесвало?

След като ме удряше, той ме обичаше по-силно . Знаех, че после мога да очаквам няколко дни, дори седмици, в които едва не ме задушаваше от грижи. Болката отстъпваше на заден план, притъпена от вниманието му.
Сега се чувствам виновна за това, че ми е харесвало да получавам вниманието му, след като е бил жесток с мен. Прибирах се от работа и Дейвид ме посрещаше с гореща вана, покрита с ароматна пяна с дъх на екзотични масла, чаша вино на ръба на ваната и навсякъде свещи, а за фон – тиха музика. Друг път ме изненадваше в обедната почивка с бижута или с романтичен уикенд извън града, където получавах цялото му внимание. Дейвид беше очарователен мъж, но никога не беше толкова съблазнителен, както в тези случаи – когато се чувстваше виновен. Това е точната дума – той ме съблазняваше наново с извинения, подаръци и обещания за по-добро бъдеще. Понякога вярвах, че този Дейвид, в дните след насилието, е истинският Дейвид.“

…………………

„Знаех, че ако послушам татко и остана със семейството си, Дейвид ще откачи. Щом вече се беше разгневил дотолкова, че да ме заплюе на улицата, нямаше начин да остане безучастен, когато си тръгвам от него. А и наистина исках да им спестя това… още тогава се чувствах достатъчно унижена от нещата, които търпях. Знаех, че родителите ми и сестра ми ще бъдат съсипани, ако научат колко лоши са отношенията ми с Дейвид, и затова си помислих, че ако тръгна с него и успея да го успокоя, по-късно все ще измисля някакво оправдание за случилото се. Щях да им кажа, че е бил напрегнат в работата, уморен и изтощен от жегата, че е имал мигрена и не е било нарочно, а просто изолиран случай. Освен това… Страхувах се, че татко ще го отнесе вместо мен. Дейвид беше с една глава по-висок от него, атлетичен двайсет и пет годишен мъж. Знаех, че татко ще изгуби тази схватка и накрая ще бъде унижен. Затова се качих в колата. Цялото ми семейство беше излязло навън и ме викаше да се върна, докато Дейвид потегляше с мръсна газ, а аз гледах втренчено през прозореца и безмълвно плачех. Тогава сякаш не осъзнавах постъпката си – минаха дни, преди да проумея, че съм направила фатален за живота ми избор.“

………………..

„Когато се връщам към тези събития, имам усещането, че надничам в живота на една безхарактерна жена, която не е знаела как да постъпи. Но работата е там, че аз знаех. Израснах в чудесно семейство, а родителите ми бяха силни и удивителни личности. Получих университетско образование и Дейвид дори не беше първият ми приятел. Ако ме беше попитала, преди да се запозная с него, дали бих допуснала някой мъж да контролира живота ми, щях да ти се изсмея. Предполагам, че по онова време просто не съм осъзнавала какво се случва.“

………………..

„Призна ми, че има известен проблем с ревността. Каза ми, че ужасно съжалява и иска да му помогна да се справи с това. Че има нужда от мен. Стана ми толкова приятно, че съм нужна. Почувствах се пораснала… ние бяхме двама зрели хора и се справяхме заедно с проблемите на възрастните. И след този открит и емоционален разговор с Дейвид аз станах негов партньор в проблема му.
Така че той продължаваше да ревнува, ставаше все по-груб в държанието си към мен, а аз се чувствах виновна, защото не знаех как да му помогна. Скоро вече се извинявах, че „съм го накарала да ме ревнува“, макар че дори не осъзнавах дали правя това. Ставаше ясно едва когато Дейвид избухваше.“

…………………

„Да… покровителството… то много бавно, ужасно бавно се превърна в чувство за собственост. По онова време дори не го осъзнавах. Не предполагах, че всичко, което той правеше, за да ме закриля, би могло да е мотивирано и от нещо друго. Има огромна разлика между това да изпратиш някого до вратата му, защото искаш да му осигуриш безопасност, и това да го изпратиш, защото смяташ, че имаш право да знаеш къде се намира във всяка секунда от деня.
Влошаването настъпи постепенно, малко по малко. Нямаше определен ден, в който започна да ме тормози. В противен случай щях веднага да се махна, не мислиш ли?“

Цитатите са от книгата на Кели Римър “Изповедта на една майка”