Каква майка няма да бъда

(Истинска история)

Таня е приятелка на майка ми. Когато бяхме малки с нейния син, Руслан, все се чудех, защо ние с него сме на една възраст, а майките ни ги деляха десетилетия.

Леля Таня беше голяма досада. Работеше на смени и сякаш все нощни, защото денем не преставаше да виси на прозореца и непрестанно да ни разваля игрите. Слизаше по 347 пъти на ден да донесе суха тениска на Русланчо, да му даде да пие хладък чай от лайка, да му връчи поредното парче домашен кекс (и ние намазвахме от домашните й вкусотии, защото нямаше как да донесе на нейното гардже, а на нас, „изоставените“ – не). Ако се случеше да се загледа в някой сериал, а ние да се заиграем най-накрая, точно след десет минути започваше да го вика от прозореца, сякаш настъпваше апокалипсис.

Все се тревожеше да не е потен, да не е гладен, да не му е студено или не дай Боже, да падне, че да си причини някаква болежка. Ако пък се случеше да има някое дете от класа с грип или шарка, майката на Руслан тутакси го затваряше в къщи, че да го предпази, неясно от какво.

В прогимназията, като прослушахме метъл и разни такива групи, леля Таня направо откачи. Кога на майтап, кога наистина се питахме дали няма да й хрумне да го заведе на екзорсист, защото, сещайте се, на църква го заведе цели два пъти. Често се шегувахме с тия случки, още повече вече бяхме гледали Detroit Rock City и леля Таня много ни напомняше майката на един от главните герои. Руслан обаче беше пич и от една страна гледаше да не спори много с нея, а от друга много държеше на нас и чудно, но някак намираше баланса, така че и „вълкът да е сит“ и той цял.

Прогрес в отношението й към Руслан беше моментът, в който му купи китара. За един рожден ден. Леле, колко се радвахме всички на тая китара! И макар на леля Таня сигурно да й се искаше да вярва, че Руслан на нея ще свири в най-лошия случай Бийтълс, не позна. Наложи й се да слуша всичките му упражнения на парчета от хард рок до траш метъл през индъстриъл. Бяха наистина тежки месеци. Всеки път, когато тя искаше от него да свърши нещо или да седне да чете за някое класно, му заключваше китарата. Във вихъра на най-лютите тийнеджърски години, Руслан не издържа и взе, че не се прибра една нощ. Тая жена прозвъня всички родители на приятелите му, едва я удържаха да не отърчи в районното. На сутринта Руслан се върна, естествено, но тя за отмъщение го записа на уроци по математика, български, английски и физика – последното защо, никой не разбра. Записа го и на цигулка – тя била като китарата! Така каза тая жена и никой не можеше да я разубеди, пък и липсваха самоубийци, дето точно в тоя момент да й се противопоставят. За спорт и дума не можеше да става, защото щял да се „потроши“, да получи херния и каквото още се сетите.

После пораснахме и компанията се поразбяга, понеже лекциите ни бяха в различно време и на различни места, обаче за терорът на леля ни Таня продължавахме да слушаме, че и чести свидетели да му ставаме, когато се събирахме по купони. А, тя имаше невероятната способност да се обажда винаги в най-неподходящия момент, обикновено някъде около полунощ, когато беше най-интересно и да навиква порасналия си син, за това, че още не се е прибрал. Той пък й крещеше, че „не, няма да се прибера, лягай си вече!“, обаче след тия конферентни връзки обикновено купоните се разпадаха от само себе си.

После взе, че изтегли кредит тая жена и му купи … жилище. Направи ремонт, обзаведе го, подреди в него всичко – книгите, сервизите, възглавниците, до последния детайл и … го заключи. Руслан беше навършил вече 22 и нормално следствие от всичките тези действия беше да се отдели и да заживее самостоятелно. Обаче, противно на нашите очаквания, той продължи да живее при родителите си, защото апартаментът бил, за „един ден, когато …“.

Обземаше ме гняв към леля ми Таня, макар да си я обичах по някакъв необясним начин. Не разбирах защо прави всичко това и защо не пусне това прекрасно свое момче да си живее живота. Докато един ден в съвсем случаен разговор с майка ми не разбрах, че Руслан е осиновен. Това, разбира се, нямаше как да промени каквото и да било в отношенията ни, но си обясних много от поведението на леля Таня. Майка ми даже ми разказа, как когато бил бебе, тя слизала в аптеката, за да отмери аптекарката точните грамове адаптирано мляко или пюренце, което трябва да му даде на съответното хранене.

Не, че разбирах защо е бил нужен целия този педантизъм, но някак подсъзнателно престанах да я виня. Желанието й за дете е било толкова изстрадано, че съвсем разбираемо тя е развила пълна зависимост към идеята да бъде перфектната майка.

Руслан обаче не издържа още дълго, записа се на една студентска бригада и замина за Щатите, а преди да тръгне ми каза, че няма да се върне, но на майки си нищо не спомена. Това щеше да я убие.

А аз сякаш малко рано, но щастливо се омъжих. Всичко беше чудно, но за беда детенце така и не дойде, а толкова много искахме и в нашата къща да е пълно с играчки, пелени, бурканчета, залъгалки, простори, мокри кърпички и розови ританки. Е, добре, де. И сини нямаше да откажем.

След още три години, къщата ни все така си пустееше – подредена, чиста, спретната и досадно стерилна и тиха. А, Руслан взе, че се върна за месец в България и ми се обади. Толкова приказки си бяхме запазили за тая среща, че и двамата не спряхме да си разправяме кой, какво, къде и защо цял месец. Когато си тръгваше, ми каза: „ И, не се мотайте твърде дълго с бебешкия въпрос, че приятелката на сина ти да не го пита един ден каква си му – баба или майка!“ Ако някой друг ми беше казал тия думи, сигурно щях ядно да му тръшна едно конско, че не е негова работа, но,Руслан можеше и имаше право да ми каже всичко. И беше прав.

Минаха още няколко мъчителни месеца, докато събера смелост да говоря със съпруга ми, а после се оказа лесно. Мъжът ми си мислел за същото, ама и той не смеел да ми каже.

Сега сме в процедура.

Аз често пиша на Руслан и го държа в течение на събитията около нас. Той много се радва и често ми казва: „И помни, какво ми обеща?“

Никога няма да забравя. Обещах му да не съм обсебваща и егоистична майка, обещах му да не се превръщам в леля Таня, обещах му на първо място да се опитам да съм приятел с малкия човек, когото щях да посрещна в дома си, да му превързвам коленете, а не да го пазя от раните, да го храня, когато и колкото иска, а не да занимавам аптекарката с глупости, обещах му да слушам музиката, която той слуша, обещах му да уважавам собствената и тази на детето ми свобода. Обещах му и да го поканя за кръстник.

Скоро.

Записа и преразказа: Нели Терзиева