Как възприемаме реалността: Построяване на историята на живота ни

откъс от книгата на Даниел Дж. Сигъл, Мери Харцел – „Грешките на нашите родители“

Историите ни дават възможност да осмислим събитията от живота си. Индивидуално и колективно ние си разказваме истории, за да разберем онова, което ни се случва, и да дадем смисъл на изживяванията си. Разказването на истории е фундаментално за всички култури на човечеството, а разказите, които споделяме, създават връзка с останалите и изграждат чувство на принадлежност към обществото. Историите на определена култура формират начина, по който тя приема света. Така едновременно създаваме историите и те формират нас като личности. Ето защо разказите заемат централна позиция както в индивидуалните, така и в колективните човешки преживявания.

Всички имаме своите истории, разкази за преживяванията ни, които ни помагат да опознаем себе си по-дълбоко, да започнем да разбираме по-добре себе си и отношенията си с околните. Автобиографичните истории са опит да открием смисъла на живота си – и преживяванията ни, и вътрешните ни усещания създават богатството и уникалността в субективното усещане за живота на всеки от нас. Чрез усъвършенстването на познанията си за самите нас благодарение на проучване на събитията и мисловните процеси в живота ни, автобиографичните ни истории ще се разрастват и еволюират.

Децата се опитват да разберат и осмислят преживяванията си. Като разказвате истории за конкретни случки на децата си, можете да им помогнете да комбинират събитията с емоционалното съдържание на изживяването. Общуването с вас може много да им помогне да тълкуват онова, което им се случва, и да ги обучи да реагират правилно и да бъдат проницателни. Без емоционално разбиране от страна на грижовен възрастен детето може да се почувства объркано и дори засрамено.

Аника дойде в детската градина на Мери на тригодишна възраст и говореше само финландски. Семейството й се беше преместило за две години, докато баща й работи като гостуващ преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Докато Аника свикне с училището, майка й оставаше с нея, за да се настрои към средата и учителите. Тя беше много сладко и общително дете, което обичаше да играе с останалите, и фактът, че не говорят на един език, не помрачаваше удоволствието й от общите им занимания.

Майка й спокойно я оставяше в училището вече няколко седмици, когато възникна инцидент, който доказа важността на разказите, за да преодоле детето стреса. Аника си играела весело цяла сутрин, докато не паднала и обелила коляното си. Подобно на повечето деца, които са се наранили, тя заплакала за майка си. Учителката не успявала да я успокои и тя дълго била разстроена. Учителката помолила помощник в училището да се опита да се свърже с майката на Аника по телефона и продължила да се старае да успокои детето. Тъй като учителката не говорела финландски, а Аника не разбирала английски достатъчно добре, разказването на истории не постигнало голям ефект. Учителката бързо взела няколко предмета и започнала отново да разказва с помощта на няколко кукли и играчка телефон. Малката кукла представяла Аника и учителката я използвала, за да разиграе случилото се с Аника. Разказването на история изисква представянето на поредица от събития и преживяванията на героите в тези събития. Отначало куклата, която представлявала Аника, си играела, но после паднала. Учителката използвала звуци, наподобяващи плач, за да покаже, че и Аника плаче. Аника престанала да плаче и се загледала. Историята продължила. Куклата „учителка“ заговорила нежно, но куклата Аника и истинската Аника отново захлипали. Щом куклата учителка взела телефона, за да се обади на куклата „мама“, Аника отново престанала да плаче, гледала и слушала.

С помощта на куклите учителката изиграла няколко пъти случката с обеленото коляно и обаждането до мама, която ще дойде да прибере Аника. За Аника думата мама била също толкова позната, както и името й, и след повтарянето на историята с наличните помощни материали тя разбрала какво се е случило и какво предстои. С всяко повторение на историята тревогата на Аника намалявала. Не след дълго станала от скута на учителката и весело заиграла отново, очевидно успокоена от факта, че мама ще дойде да я прибере. След като майката пристигнала, Аника занесла отново куклите и телефона на учителката, тъй като искала отново да чуе историята с обеленото коляно и уплахата си и да ги сподели с майка си.

Разказването на историята не само успокоило Аника и й позволило да осмисли случилото се, но и да изчака пристигането на майка си. Като възрастни обикновено използваме думи, за да разкажем нещо. Децата от своя страна, както и хората, които не знаят даден език, се опират на помощни средства или рисунки, за да обяснят преживяванията си. Щом децата разберат какво им се е случило или какво може да се случи, обикновено се успокояват.

Може и във вашето детство да има случки, които не сте успели да анализирате на момента, защото наоколо не е имало грижовен възрастен, който да ви обясни ситуацията. От самото начало на живота съзнанието се опитва да осмисли света и да регулира състоянието на вътрешните емоции чрез отношенията на детето с родителя. Родителите могат да помогнат на децата да регулират вътрешното си състояние и да придадат смисъл на изживяванията. С порастването си децата придобиват способността да създават автобиографични истории въз основа на опита. Способността да разказва случки дава фундаментално отражение върху погледа на детето към света и умението му да контролира емоционалното си състояние.

Начинът, по който разказваме истории от живота си, разкрива как приемаме събитията в него. Какво ви хрумва, когато заговорите за живота си? Дистанцирано ли предавате събитията, или вдъхвате живот в разказа си? Има ли определени проблеми, които ви напрягат силно, или са останали нерешени, макар да са се случили преди много време? Имате ли много спомени от ранното си детство? Какви чувства ви обземат, когато разказвате истории за ранни преживявания?

Историите от живота ни могат да ни подскажат как настоящето ни е формирано от миналото. Начинът, по който разказваме историите си, и това, че наблягаме на различни аспекти от преживяното, разкриват как разбираме света и самите себе си. Например можете да мислите за случки в семейството си, без да се фокусирате особено върху отношенията между членовете на семейството. В някои семейства отношенията са доста дистанцирани, емоциите рядко се споделят и всички водят относително автономно съществуване. В такова семейство може да се окаже трудно и за родителя, и за детето да създадат богат автобиографичен разказ. В подобна ситуация може да е трудно да се разкрият подробности, а емоциите изобщо да отсъстват. В такива семейства общуването често се свежда до външните събития, а не до начина на мислене на членовете на семейството. В семействата, в които отношенията са резервирани, важността на възгледите, способността да усетиш какво мисли другият са сведени до минимум и от страна на родителя, и на детето. Историите са опит на съзнанието ни да осмислим своя собствен вътрешен свят, както и този на околните.

НАЧИНИ ЗА ПОЗНАНИЕ

Съзнанието, отчасти породено от мозъчната активност, има различни режими на работа. В основата стоят различни системи на възприятията като зрение, слух, допир, вкус и обоняние. На друго ниво се намират различните форми на интелигентност, в това число лингвистична, пространствена, двигателна, музикална, математическа, вътрешноличностна и междуличностна. Съзнанието е сложно и се разкрива по многообразни удивителни и ясно разпознаваеми начини на възприемане на света и взаимодействие с него. Начинът, по който възприемаме нещата, се отразява пряко на поведението ни. Като организми с пътища за вход и изход на информация ние притежаваме мозък, създаден така, че да събира данни от света, да ги обработва вътрешно (често се нарича когнитивност), а след това да реагира по определен начин. Възприемане – анализиране – реакция. Това е най-общо описание на ролята на мозъка ни и цялостната нервна система.

Можем да проучим начина, по който лявата част на мозъка се различава от дясната по преработването на получената информация. Дясното и лявото полукълбо на мозъка са еволюирали в продължение на милиони години от асиметричната нервна система на по-низши организми и твърде много се отличават едно от друго. Двете физически отделни полукълба на мозъка са свързани помежду си чрез снопове нервна тъкан, наречени корпус калосум. Това отделяне позволява на всяка част от мозъка да функционира относително независимо и да отговаря за конкретен вид работа. Наред с преминаването на невронна информация между двете полукълба, комбинираното им функциониране също е възможно и води до много по-високи нива на функциониране на мозъка. Всяка страна на мозъка приема информацията по свой уникален начин и я преработва различно. Ползата от тези различия е, че работата на един мозък е по-ефективна, когато отделните му части са специализирани в своята сфера. Ако всяка диференцирана половина има принос към общо цяло, в състояние сме да постигнем много повече, отколкото при самостоятелната работа на едно от полукълбата в изолация. Ако двете полукълба бяха идентични, щяхме да сме далеч не така комплексни и по-малко адаптивни.