от Уенди Уинстър
Имах трудно, нестабилно детство. Семейството ми често се местеше, посещавах шест различни основни училища в пет различни града. Местехме се на север и на юг по източното крайбрежие, когато бях малка и на север и на юг по западното, когато бях по-голяма. Родителите ми се разведоха, когато бях на 8 и баща ми се ожени повторно почти веднага. Когато бях на 12, започнаха да се съдят за родителски права и скоро след това спряха да си говорят.
Беше дразнещо, грозно, стресиращо детство в много отношения. Родителите ми бяха добри хора, възпитаха ме добре и дадоха най-доброто от себе си. Но аз винаги съм си мечтала нещата да са различни. Винаги съм се чувствала така, сякаш търся своя дом, своето семейство. Идеализирах другите семейства – тези, в които имаше двама любящи родителя, привидно стабилни домове. Сигурна съм, че и те са имали пропуски, които аз не съм виждала, но жадувах за нещо друго – съвършенство, което виждах в останалия свят, докато моят собствен изглежда се разпадаше пред очите ми.
Нямах търпение да създам свое собствено семейство колкото се може по-скоро. Срещнах съпруга си в гимназията. Мечтаех и двамата просто да пропуснем колежа и да започнем веднага да правим бебета, но той беше малко по-разумен от мен. И двамата отидохме в колеж, завършихме, оженихме се и първото ни бебе се роди към края на 20-те ни години.
Благословена съм с добър съпруг, който споделя моето виждане за семейство, дом и грижа за децата. Когато дойде първото дете, имах какви ли не идеи за това как да се случват нещата. Като цяло, исках всичко да е перфектно, красиво и очарователно. Исках детството на сина ми да е по-добро от моето. Исках той да получи всичко, което аз не съм имала.
Когато беше малък, се борех и преследвах този идеал. Фокусирах цялата си енергия върху това той да има съвършени бебешки години. Кърмех го по часовник, почти винаги го носех на ръце и рядко се отделях от него. Хранех го с екологично чиста (органична) храна, пусках му класическа музика и строго ограничавах времето му пред телевизора. Не мисля, че е гледал дори една секунда телевизия до втората си година.
После се предадох – разпаднах се. Винаги съм била склонна към тревожност и съм страдала от изтощителни пристъпи на паника в различни периоди от живота ми. Следствие на бременността тревожността ми се засили, но успях да я преборя. Когато синът ми беше на 2 и половина, ми дойде в повече и се почувствах така, сякаш ще полудея.
Беше най-суровата и всепоглъща тревога, която съм изпитвала. Беше отчасти провокирана от спонтанен аборт, който преживях по това време, както и от едно страшно посещение на спешното със сина ми. (Той беше добре, но преживяването все пак беше ужасно.) Но безпокойството беше също и натрупване на всичкия стрес, на който бях подложена откакто се е родил – голяма част от който е резултат от перфектно-центристкото ми отношение към детството му и майчинството като цяло.
Толкова много исках да правя всичко точно както трябва, да поправя нещата, които са били сбъркани в собственото ми детство, че се докарах сама до лудост. За щастие получих помощ за пристъпите си съвсем навреме и въпреки че беше дълъг и труден процес, започнах да се чувствам по-добре.
По пътя на излекуването, трябваше да се откажа от определени неща. Да зарежа идеята за съвършенство, да запомня, че животът не винаги се стича така, както ние искаме и това е в реда на нещата. Да проумея, че децата ми са отделни индивиди и те трябва да направят своите грешки и да изпитат своите трудности в живота.
Сега, когато осъзнавам, че майчинството е бъркотия и детството трябва да е несъвършено, мога да се отпусна и да бъда по-спокоен родител. Имам двама сина. Правя всичко възможно да им дам най-добрия старт, на който съм способна. Вярвам, че стабилността е важна за тях и искам домът ни като цяло да е спокойно място. Но също така отстъпих. Знам, че не мога да контролирам всяка стъпка, а просто да давам най-доброто от себе си.
Виждам синовете си как пищят, когато се боричкат на леглото, как се смеят, когато минават през пръскачките на двора и как се кикотят през нощта, когато се сгушваме и четем Д-р Сюс. Виждам, че детството не може да бъде перфектно, но ще има моменти, в които ще чувствате, че е страшно близо до съвършенство.
Мисля, че синовете ми имат добро детство и в много отношения то е по-добро от моето. Знам също, че това е тяхното собствено детство, което само те ще изживеят и ще оценят през собствената си призма, когато пораснат.
Искам да знаят, че съм опитвала, обичала и отстъпвала, когато е било нужно и че никога не съм спирала да вярвам във вродената им красота, забележителност и устойчивост.
Превод: Алина Даскалова
По материали от: www.scarymommy.com
