“Изненадите на малкия Никола”

Малкия Никола, легендарният герой на Госини и Семпе ще изненада почитателите си с нова серия щуротии!

„Изненадите на малкия Никола“ е извор на още по-забавни ситуации и преживявания – както в семейството на Никола, така и с неговите верни приятелчета. Тук разбираме какво може да причини една диета или паднало млечно зъбче. Хубавата малка съседка Мари-Едвиж също участва в тази весела порция приключения!

Превод: Венелин Пройков, цена 9 лв., 172 стр.

Ето и един откъс от книгата, предоставен ни от Издателство Колибри

„Изненадите на малкия Никола“

– Мамо, може ли да поканя приятелчетата от училище утре следобед да си играем вкъщи? – попитах аз.

– Не – отговори ми мама. – Последния път, когато приятелчетата ти идваха, трябваше после да сменяме две стъкла на прозореца на хола и се наложи да пребоядисаме стаята ти.

Никак не бях доволен. Така де, какво сега, ама ха, адски се забавляваме с приятелчетата, като дойдат да си играем вкъщи, а аз все нямам право да ги каня. Все така става – като искам да е весело, ми забраняват. Тогава аз казах:

– Ако не може да си поканя приятелчетата, ще спра да дишам.

Този номер го използвам понякога, като искам нещо, ама не върви толкова, както като бях по-малък. После дойде татко и каза:

– Никола! Какви са тези изпълнения?

Аз почнах пак да дишам и казах, че ако не ми дадат да поканя приятелчетата, ще се махна от къщи и ще съжаляват много за мен.

– Чудесно – отвърна татко. – Николà, можеш да поканиш приятелите си, но те предупреждавам: дори най-дребното нещо да счупят вкъщи, ще те накажем. Ако пък всичко мине добре, ще те водя да ядем сладолед. Съгласен ли си?

– Шоколадов и ягодов ли? – попитах аз.

– Да – отговори татко.

– Тогава съм съгласен – извиках аз.

Мама не беше много доволна, но татко й каза, че съм голямо момче и мога да поемам отговорност. Мама пък рече, че добре, здраве да е, тя е предупредила татко, а аз целунах и татко, и мама, понеже са готини.

Всички приятелчета дойдоха. Те винаги приемат, щом някой ги покани, освен ако татковците и майките им им забранят, ама това не се случва често, понеже татковците и майките са доволни, когато приятелчетата са канени другаде. Пристигнаха Алсест, Жофроа, Рюфюс, Йод, Мексан, Клотер и Жоашен, всичките приятелчета от училище, щеше да е страхотна веселба.

– Ще играем в градината – казах им аз. – Не бива да влизаме вкъщи, защото, ако влезете вкъщи, ще счупите разни неща.

И им обясних за номера с шоколадовия и ягодовия сладолед.

– Добре – рече Жофроа, – да играем на криеница, в твоята градина нали има дърво.

– Не може – казах аз, – дървото е в тревата, а татко няма да бъде доволен, ако му стъпчем тревата. Трябва да играем по алеите.

– Ама има само една алея – обади се Рюфюс, – пък и не е широка, на какво да играем по алеята?

– Ами с топка, ще се посвием – предложи Мексан.

– А, не! – рекох аз. – Знам как става: почнем ли с топката, ще се направим на тарикати и дрън! Ще счупим някое стъкло, после ще ме накажат и край с шоколадовия и ягодовия сладолед!

Всички се чудехме какво да правим и аз казах накрая:

– Ами да играем на влак! Ще застанем един зад друг, първият ще бъде локомотив, ту-туу! А остналите – вагони.

– А как ще завиваме? – попита Жоашен. – Алеята не е достатъчно широка.

– Няма да завиваме – обясних аз. – Щом стигнем до края на алеята, последният става локомотив и тръгваме в обратната посока.

На приятелчетата не им се хареса много моята игра, обаче в края на краищата те са у нас, като не щат, да си вървят у тях, ама ха! Откъм къщата аз станах локомотив, за да не би да изпотъпчем цветята. Викахме „пух, пух, пух“, обаче след три пътувания приятелчетата вече не искаха да играят. То и не беше особено забавно де. Пак човек ако е локомотив, как да е, ама като е вагон, е малко досадно.

– Да играем на топчета? – предложи Йод. – С топчетата нищо не можем да счупим.

Това наистина беше добро хрумване и веднага започнахме играта, всички носехме топчета по джобовете си, топчетата на Алсест бяха омазани с масло заради филиите. Всичко беше наред, само дето за малко не се сбих с Жофроа, който седна в тревата, когато приятелчетата казаха, че искат да влязат вкъщи.

– Не – рекох аз. – Ще играем в градината.

– Не искаме вече да играем в градината – каза Мексан, – искаме да влезем в къщата ти!

– Няма за какво – отговорих аз, – тука ще стоим!

После мама отвори вратата и извика:

– Деца, ама вие луди ли сте, та стоите навън в тоя проливен дъжд? Влизайте! Бързо!

Влязохме вкъщи и мама каза:

– Никола, иди с приятелите си в твоята стая и не забравяй какво каза татко!

И ние се качихме в моята стая.

– А сега на какво ще играем? – попита Клотер.

– Имам книги, ще четем – отговорих аз.

– Абе ти да не си луд? – попита Жофроа.

– Не, господинчо – отвърнах аз, – обаче ако играем на нещо, за мен със сигурност няма да има шоколадов и ягодов сладолед!

– Почваш да прекаляваш с тоя твой шоколадов и ягодов сладолед! – извика Йод.

– Я, я! – каза Алсест, отхапвайки от филията си, след като махна залепналото за нея топче. – Чакай малко! С шоколадовия и ягодовия сладолед няма майтап. Никола е прав да внимава.

– А ти не може ли да внимаваш, а? – извиках аз. – Ръсиш трохи по килима! Мама ще се ядоса!

– Стана тя – извика Алсест, – втасахме я! Щом си изям филията, ще ти ударя един тупаник!

– Тъй ами! – каза Йод.

– Ти пък къде се бъркаш? – попитах аз Йод.

– Тъй ами! – каза Жофроа.

Аз пък веднага видях накъде отиват нещата: щяхме да си удряме шамари, филията на Алсест щеше да падне върху килима откъм намазаната страна, после някой щеше да хвърли нещо и да счупи стъкло или да изплеска стената, мама щеше да дойде тичешком и нямаше да получа никакъв шоколадов и ягодов сладолед.

– Момчета – рекох аз, – бъдете готини. Ако не направите бели, всеки път, като имам парички и си купя шоколадче след училище, ще го деля с всички.

И понеже всички са щури приятелчета, съгласиха се. Седяхме си на пода и гледахме картинките в книгите, и тогава Мексан извика:

– Еха! Вече не вали! Можем да си ходим!

Тогава всички станаха и извикаха:

– Всичко хубаво, Никола!

Аз пък ги изпратих до вратата и ги наблюдавах дали вървят по алеята, докато излизат. Всичко обаче мина добре, не изпотъпкаха нищо и бях много доволен.Бях толкова доволен, че хукнах към кухнята да кажа на мама, че приятелчетата ми са си отишли. Само дето не бях затворил входната врата, стана течение между нея и вратата на кухнята, която се затвори рязко. Дрън! И стъклото на вратата на кухнята се счупи.

Мама каза на татко:

– Скъпи, не забравяй, обеща ми днес да боядисаш кухнята.

– Еха! – рекох аз. – Аз ще помагам!

Татко не изглеждаше толкова доволен. Погледна мама, погледна и мен и каза:

– Тъкмо мислех да заведа Никола на кино този следобед, дават каубойски филм и няколко анимационни филмчета.

Аз заявих, че предпочитам да боядисвам кухнята, а мама ме целуна и рече, че съм нейното сладкишче. Татко беше адски горд с мен. Каза ми:

– Браво! Това ще го запомня, Никола.

Татко слезе в мазето да вземе боята, четките и валячето, дето се нарича мече, и донесе всичко в кухнята, където ние с мама го чакахме.

– Сетих се за нещо – рече татко. – Нямаме стълба. Много неприятно. През седмицата ще трябва да купя една. Така идната неделя ще мога да боядисам прословутата кухня.

– Няма страшно – обадих се аз, – ще отида до господин Бледюр да ни услужи с неговата.

Мама пак ме целуна, а татко взе да отваря кутиите с боя, като си говореше сума ти неща, които не разбрах, понеже татко си ги говореше съвсем тихо.

Господин Бледюр е нашият съсед. Много е приятен и обича да се закача с татко, двамата добре се забавляват, макар да се преструват, че се карат – така веднъж цяла зима не си говориха. Звъннах на вратата на господин Бледюр, а той отвори и каза:

– Ама това е Никола. Къде към нас, младежо?

– Идвам да ми услужите с вашата стълба за татко – обясних аз.

– Ще кажеш на баща си – заяви господин Бледюр, – като му трябва стълба, да си купи.

Аз му обясних, че и татко това иска, обаче мама настоява кухнята ни да бъде боядисана днес. Господин Бледюр се разкикоти и рече:

– Добро момченце си ти, Никола. Иди да кажеш на татко си, че веднага ще му донеса стълбата.

Страхотен е господин Бледюр!

Като казах на татко, че господин Бледюр пристига със стълбата, той ме изгледа с такива едни очи, дето не мърдаха, а после взе да разбърква боята в кутиите много бързо, дори си изпръска панталона, обаче това е старият раиран панталон с дупките и не е страшно.

– Ето ме, ето ме – обади се господин Бледюр, докато влизаше със стълбата, – сега ще можеш днес да свършиш работата, която навярно щеше да отложиш за друг път, ако мен ме нямаше!

– Не съм и очаквал друго от теб, Бледюр – каза татко.

Адски ми се искаше да се покатеря на стълбата и попитах татко дали може да му помогна, но татко ми каза да мирувам, после щял да види – и почна да се качва по стълбата.

Като се озова горе на стълбата, татко се обърна и изгледа господин Бледюр, който беше седнал на една табуретка.

– Благодаря, довиждане, Бледюр – рече татко.

– Няма за какво, а и ще остана – каза господин Бледюр. – Искам да се порадвам на стълбата си, която никога не е била толкова забавна както днес.

На мен не ми стана ясно кое й е забавното на стълбата. Татко започна да маже тавана с мечето и по лицето му капеше боя. На господин Бледюр май му беше много весело, а аз все така не разбирах защо да е смешна стълбата му. Татко явно също се чудеше, защото спря да боядисва и попита:

– Какво се хилиш тъпо, Бледюр?

– Виж се в огледало и ще разбереш – отвърна господин Бледюр. – Приличаш на червенокож. Великият вожд Смотания Бик с бойните си шарки!

Господин Бледюр се разкикоти и се развика:

„Улюлюлюлю!“. Взе да се пляска по бедрата, стана целият червен, задави се и се разкашля. Господин Бледюр е голям веселяк.

– Вместо да ревеш като магаре – каза татко, – по-добре ми помогни.

– Дума да не става – отговори господин Бледюр, – това си е твоята кухня, не моята.

– Може ли аз да помогна, нали е нашата кухня? – попитах аз.

– Ти свърши достатъчно за днес – рече татко.

Аз се разплаках и казах, че имам право да помагам, че не е честно и че ако не съм бил аз, никой е нямало да боядиса кухнята.

– Да те напляскам ли искаш? – попита татко.

– Прекрасни методи за възпитание – обади се господин Бледюр.

Аз обаче не бях съгласен, разплаках се още по-силно, а татко се развика, че ще напляска и господин Бледюр и това беше наистина смешно.

Мама пристигна в кухнята тичешком.

– Какво става тук? – попита тя.

– Татко не иска да помагам – обясних аз.

– Вашият местен Леонардо да Винчи нещо нервничи – каза господин Бледюр, – случва се на големите творци.

Нищо не разбирах от приказките на господин Бледюр и попитах мама дали може да помагам.

Мама погледна татко и господин Бледюр, а после ми рече:

– Ама разбира се, миличък, ще държиш стълбата, за да не падне татко, а пък и ще ме извикаш, ако татко и господин Бледюр започнат да се забавляват, та да се посмея и аз с тях.

Обещах на мама да й се обадя и тя си излезе. Държах здраво стълбата, а таванът ставаше доста бързо и изглеждаше много щур с хубавата жълта боя, която татко беше купил по желание на мама.

– Ей, приятно е да се посмее човек така – каза господин Бледюр, – жалко че имаш само една кухня за боядисване.

– Започваш да ме вбесяваш, смешнико – отвърна татко. – От самото начало знаеш какво те чака, нали? Ще те цапна с мечето по физиономията.

– Я да видим тая работа – рече господин Бледюр.

Аз също исках да видя, но бях обещал на мама да я викна, щом татко и господин Бледюр почнат да се правят на палячовци. Затова пуснах стълбата – а това не беше страшно, защото на нея нямаше никой – и излязох от кухнята, като виках:

– Изчакайте ме! Сега се връщам!

Открих мама в антрето заедно с госпожа Бледюр, която тъкмо беше дошла, и нищо не можах да обясня, защото от кухнята се вдигаше адска врява. Отидохме там, ама закъсняхме – като отворихме вратата, лицето и предницата на ризата на господин Бледюр бяха целите жълти.

Мама никак не беше доволна, обаче госпожа Бледюр изгледа господин Бледюр и попита мама:

– Какъв цвят е това?

– Грейпфрут – отвърна мама.

– Много свежо, много младежко – заяви госпожа Бледюр.

– И не избелява от слънцето – добави мама.

Госпожа Бледюр реши, че идната неделя господин Бледюр ще боядиса тяхната кухня. Татко и аз обещахме да отидем да му помогнем.