Из записките на една акушерка

Представяме разказа на една акушерка Дженифър Уърт, която кръстосва улиците на Лондон на колело през 50-те години на 20 век, в помощ на родилките. Тази история има литературна и документална стойност в предаването на фактите от времена, в които върлуват световни войни и Депресията е хваната в желязна хватка цяла Великобритания, но акушерките и лекарите са там, където трябва да бъдат – при пациентите.

Гъстата сива мъгла се извива през мрачните улици на пристанището, а двама полицаи изчезват в тъмнината в отчаяната мисия да открият помощ за бълнуващата и замаяна Кончита Уорън, която е получила родилни болки много преди термин.  
През 50-те години смогът парализираше често източен Лондон и в този ден полицаите не виждаха нищо на разстояние повече от 50 см.

В малкия си дом, Кончита се гърчеше върху леглото в мъки, докато раждаше своето 25-то по ред дете. Когато нейния отдаден съпруг Лен (който я е спасил от Гражданската война в Испания и я довел в Лондон, за да се оженят, когато тя е на около 15 години) се опита да я успокои, тя започна да крещи. Ужас проблясваше от невиждащите й очи. Тя дереше с нокти лицето, ръцете и гърдите на Лен и от тях потече кръв.

Аз бях учила цяла година за акушерка при монахините в метоха Нонатъс, в източен Лондон. Когато семейството й се обади в метоха предната вечер, за да съобщи, че Кончита е паднала от поледицата в задния двор и е в безсъзнание, дъхът ми спря. Сега беше в треска и раждаше – два месеца по-рано. Можех ли да пристигна по-бързо?
Как щях да намеря пътя към дома й в Лаймхаус, на три мили от метоха без никаква видимост? И как щях да й предложа медицинска грижа в това отвратително време?
Открих Кончита след като двама местни полицаи – също на колелета – бяха пратени, за да ме съпровождат до дома й през мъгливата тъмница. Сега бях с нея. Сега знаех, че ще умре без адекватна медицинска намеса.

Ситуацията изглеждаше много мрачна, но тази нощ аз щях да стана свидетел на някои удивителни неща, включително някои медицински усилия, които бяха толкова съгласувани, че ми изглеждат невъзможни сега, след толкова време. Живеем в ерата на 24-часовата медицинска грижа, в която домашните посещения от личния лекар са рядкост, но тогава, през 1950-та медицинска помощ дойде до вратата на Кончита.

И тогава отдадеността и професионализмът бяха стълбът на медицинските грижи – и  основна черта на характера на монахините, които ме научиха как да бъда акушерка на жените от източен Лондон, които раждаха и отглеждаха децата си в този изпълнен с престъпност и болести район.
В източен Лондон през 50-те цели престъпни фамилии определяха правилата, децата играеха на улиците, където имаше бомби, млади жени бяха подтиквани към проституция от бедността. Семействата бяха големи, защото бедността караше момичетата да се женят млади, а контрацептивите не бяха открити. Затова те раждаха деца всяка година, а после не можеха да ги изхранват. Да родиш 12-15 деца не беше нещо необикновено.

Лен и Кончита, обаче, бяха от многолюдните семейства, дори и за едновремешните разбирания. Съюзът им беше дълъг и щастлив и понеже нито един от двамата не говореше езика на другия, те разчитаха на двуезичните си деца, за да могат да разговарят помежду си.
Когато Кончита изпаднала в безсъзнание в онзи мрачен зимен следобед, нейните малки деца, на възраст по 5 години, с които е била в дома си, не могат да й помогнат. Затова тя е останала в безсъзнание в студа  до късно следобед, когато по-големите деца се връщат от училище. Те й помогнали да влезе вкъщи и ме повикали.
Кончита вдигнала температура 39,4 С, пулсът й почти не се усещал и тя започнала да скимти. Сега крещеше без да спре. После изведнъж крясъците спряха, тя извика един последен път и бебето се роди.

Тя падна назад в леглото. Сега не усещах никакъв пулс, но мислех, че чувам как сърцето й биеше слабо. Дишането й също беше спряло. Плодът изглеждаше мъртъв. Грабнах голямо медицинско легенче и го хвърлих вътре.
“Сега трябва да затоплим Кончита, да я измием и да й помогнем да се почувства по-добре, ако има надежда за нея“ обясних на Лен и на най-голямата им дъщеря, на 22 г. След няколко минути Лен, дойде и каза „Живо е.“ и посочи легенчето. „Бебето се движи“
Бебето помръдваше с краче – момченце, което се движи. Вдигнах малкото телце от легена. Чувствах се толкова виновна – трябваше да се вгледам по-дълбоко в него.
Лен затопли мека кърпа с термофора и пови бебето с нея. Лиз, Лен и аз бяхме смаяни от най-малкото живо човешко същество, което някога бяхме виждали – около 750 г. Аз нямах никакъв опит в грижите за преждевременно родено бебе.
Тогава Кончита дойде в съзнание и извика: “Nino. Mi nino. Donde esta mi nino?” (Бебето. Бебето ми. Къде е бебето ми?)

Първо й обясниха, че бебето е много малко и после й го дадоха. С бързо вдишване, тя взе бебето в ръце и се усмихна с думите: “Mi nino.”
Тогава заспа с ръка върху малкото телце, което беше поставила върху гърдите си.
След това пристигнаха лекарят от спешното отделение на болницата и дежурния гинеколог.
През 1950 г. повечето големи болници разполагаха с екип на спешна помощ, който обслужваше родилките по домовете. Заради мъглата, те пристигнаха 3 часа по-късно.
Сега имахме гинеколог, лекар и медицинска сестра, а след няколко минути пристигна и личният лекар. Той изглеждаше изтощен от 24-часовата смяна, но се извини за закъснението.

Всички смятахме, че майката и бебето трябва да се превозят до болницата, но Лен беше силно разтревожен за това. „Наистина ли трябва? Тя никога не е била извън къщи!“. В крайна сметка решихме, че тя може да остане вкъщи, но бебето трябва непременно да отиде в болницата за медицински грижи, кувьоз и наблюдение.

Когато влязохме в стаята на Кончита тя спеше с ръка върху бебето, което спеше на гърдите й.
В този момент от болницата пристигна линейка с лекар, който носеше транспортен кувьоз за бебето, а друг – вентилираща машина (за подпомагане на дишането) и медицинска сестра, която носеше огромна кутия. След тях вървеше полицай, който носеше бутилки с кислород.
В стаята на Кончита вече имаше петима лекари, две медицински сестри, акушерка, Лен и Лиз. Педиатърът от родилното отделение ахна, като видя големината на бебето.
Но когато се опита да го вземе от гърдите на спящата Кончита, ръката й над бебето се стегна и той не можа да я вдигне. Когато употреби повече усилие, за да я повдигне, тя се стегна още по-силно. Лен се надвеси над нея и й прошепна нещо в ухото, но тя не реагира. Лен помоли Лиз да й каже на испански, че бебето трябва да бъде транспортирано до болницата.

Очите на Кончита се отвориха широко: „Не. Там ще умре.“
Тя намести бебето между гърдите си и обгърна ръце около него. С пълна увереност каза: „Не. Той остава с мен. Тук няма да умре.“

Педиатърът обясни, че бебето се нуждае от кувьоз и специалисти от една от най-големите болници в света. В този момент Лен пристъпи напред и каза: “Грешката е моя. Аз не попитах жена ми за нейното мнение. Извинявайте, че ви разкарвахме излишно. Помислих, че бебето може да дойде без да я попитам, но съм сгрешил. За децата Кончита има последна дума.“
Накрая докторите се отказаха, събраха си нещата и всички ние се приготвихме да поемем отговорността да й направим кръвопреливане на място.  
След това всички се разотидоха. Аз не можех да предприема пътуването с колело до метоха в тази мъгла и заспах на фотьойла в дневната. Събудих се след 5 часа и открих Кончита да натопява малка стъклена пръчица, предназначена за правене на глазури върху торти – в чаша с кърма и да я допира до устните на бебето.

Неговите устни бяха не по-големи от листенца на малко цвете, но между тях се подаде малко езиче и облиза млякото. Лен обясни, че Кончита прави това на всеки половин час от 6 часа сутринта.
През следващите 5 часа Кончита носеше бебето в копринен шал близо до гърдите си. Някой я беше научил на това или беше инстинкт – не знам. Все още мисля, че ако бебето беше занесено до болницата или починало при раждането Кончита също щеше да умре.
Също мисля, че ако в днешни дни Кончита беше отказала да даде бебето си на лекарите, щеше да бъде подведена под отговорност. През 1950 г. лекарите не нахлуваха така в личното пространство на жените. Може би съвременната медицина не знае всичко.

Метохът Нонатъс се състоеше само от добре обучени акушерки и обслужваше източните квартали на Лондон от средата на 19 век. Когато пристигнах тук за пръв път бях изумена, че трябва да бъда обучавана от монахини. Но те се превърнаха във вдъхновение за мен.
Сестра Моника Джоун, обичана от всички в пристанищните квартали и изродила хиляди бебета по време на Депресията и двете световни войни.

Въпреки че беше една от първите най-добре обучени акушерки в страната, родителите й смятаха нейната мисия на акушерка за социален провал. Тя беше дъщерята на аристократично английско семейство. Сестра й беше графиня, а майка й – жена със собствена земя. Тя бяха прекратили връзката си с нея, когато тя започва службата си.

Тежката и едра Сестра Ежанджелина, обичана поне толкова от местните. Тя беше започнала работа в бисквитена фабрика едва 11 годишна, но е прокарала с нокти и зъби своя собствен път навън от бедността. През 1918 г., когато е била едва 20 годишна тя скача с парашут зад фронтовата линия, за да се грижи за ранени британски войници. Нейният смях и смешки бяха едно от лекарствата, които използваше за пациентите си в пристанищните квартали. Видях я веднъж как наметало, кръста си и броеницата, люлееща се цялата в бурята да се мята на колелото, за да отиде при пациент.
Сестра Камила Фортеск-Браун – тромава бивша дебютантка, чието религиозно призвание беше объркало плановете на родителите й, подкрепящи империализма. Родителите й бяха похарчили цяло състояние, за да я направят по-женствена, но все още мисля, че тя беше беше мъж в рокля, когато се запознах с нея.

Тя беше всъщност много нежна и срамежлива. Хората често й крещяха обидни думи, но тя беше твърдо решена да се научи да кара колело, за да може да продължи да обслужва пациентите в района.
Сега доковете ги няма, няма ги бедните квартали. Няма ги семействата, шумотевицата, но аз все още чувам кокни акцентът, когато минавам от тук.

Откъсът е адаптиран от книгата „Обади се на акушерката“ от Джениифър Уорт („Call The Midwife“,  Jennifer Worth).
http://www.rollercoaster.ie