Градивна ли е критиката?

school-kids

Преди няколко дни дъщеря ми се прибра от училище развълнувана:

„Мамо, нали имаме едни кутии, в които да пишем добрите дела и лошите. Да знаеш, днес ги разглеждахме и тази за лошите постъпки беше пълна с листчета, а в другата нямаше нито едно!“

Натъжих се. Определено не вярвах, че децата не са способни на добрини, напротив, те са много мили и отзивчиви. Натъжих се, защото никой в класа им няма очи да ги забележи; защото това не е изолиран случай само в един клас, това е масова практика.

От малки сме приучавани да гледаме критично, да търсим грешките и недостатъците, за да се усъвършенстваме и да ставаме все по-перфектни. И ако случайно родителите ни пропуснат да ни възпитат спрямо „нормалните порядки“, това ще се случи в детската градина и училището, защото и образованието ни е основано върху търсенето на грешки.

Не навсякъде по света е така, разбира се. Например във Финландия, една от държавите с най-добро образование в света, в обучението се набляга в подчертаване на постиженията. То се базира на доверието и свободата на личния избор. На всяко дете се изготвя индивидуална програма спрямо интересите му и нуждите му, а посещаването на часове не е задължително.

Защо това парадоксално според нашите разбирания образование дава такива блестящи резултати? Най-просто казано, защото дава на децата възможността да са такива, каквито са, да получават нужната им подкрепа и да се развиват в пълния си потенциал по тяхно собствено желание.

Какво се случва на другия полюс, когато критикуваме децата си, че не са такива, каквито искаме да бъдат?

Под критика нямам предвид поставяне на граници, които дават определена сигурност на децата, а онези изрази и поведение, които поставят под съмнение личността и способностите им, като например:

– фрази, касаещи личността – „Много си капризна/ лигава/ мързелив/ нагъл….“; „Виж се какъв си мръсен!“; „Как не те е срам!“; „Няма да те обичам, ако така ми се тръшкаш“; „Така не правят добрите момичета“; „Как можа? Какво ти става?“(т.е. има нещо нередно с теб); „Искам вече да си послушно/добро дете.“; „Ако не спреш да мрънкаш/хленчиш/цирикаш, си тръгвам!“; „Дай му играчката, какво си я застискал!“; „Завиждаш? Та ти не си такова момиче!“ и т.н.

– фрази, касаещи способностите – „Така не става, дай на мен!“; „Не можеш!“; „Издъни се“; „Ако не беше пипал, щеше да е още здрава!“;„Не ставаш за художник/готвач/писател…“, „Искаш, ама още много имаш да учиш!“;“Липсва ти хъс/сила/издръжливост ….“ и др. И това, без да споменавам явното физическо и вербално насилие, породено от неприемането на поведението на детето, което също за жалост все още е част от действителността ни. А за да накърним детското самолюбие, дори не е нужно да им казваме, че не правят нещата, както трябва. Достатъчно е да си поставим хладна или разярена гримаса на лицето или да направим някой недвусмислен жест.

Първото, което можете да наблюдавате като реакция у децата, е как се свиват – придърпват раменете си напред, втвърдяват гръдните си мускули, привеждат главата в срам и се затварят. В последствие съвсем естествено се включват механизмите за оцеляване (борба, бягство, замръзване или подмазване).

Ако връзката с човека, проявяващ критика, е по-ценна за детето, т.е. идва от родител, учител, важен роднина или приятел, то ще предпочете да запази целостта на връзката пред себе си. Ще преглътне унижението и водено от страха от отхвърляне, то ще се научи да разкрива само тези части от себе си, които другите очакват да видят. Ще се научи да се вижда само както другите го виждат, напълно откъсвайки от себе си онези части, които не са приемливи. Ще има нужда от външен авторитет, който да му казва кога е прав, за да може да постигне спокойствие, защото ще се чувства по-низше и безсилно. Ще има нужда да се прикрепи за някого за сметка на собствената си жизненост и спонтанност.

Всяка следваща критика ще възобновява болката от предходните и ще добавя допълнителни краски към пониженото му самочувствие и осакатяващ срам или отбранително самодоволство. В последствие, за да не се налага да изпитва унижението от чуждата критика, детето ще започне да обръща критиката към себе си и ще се научи на самокритика, която допълнително ще намалява самооценката му и възможността му да реагира спонтанно и творчески.

И независимо колко е перфектен човек като възрастен, в момента, в който някой го критикува, той ще се вслушва моментално в критиката, пропускайки всичко останало; и отчаяно ще се бори, за да я опровергае.

Ще крие празнотата си зад успехите, напълно уверен, че ако е лош, грозен, мръсен, миризлив, гневен и ревнив, или случайно се провали, няма да бъде обичан и харесван.

И в крайна сметка, ако спомените са много болезнени, човек може да отрече необходимостта си от връзка с други важни за него хора или от нуждата си да твори и да се развива.

За да знае какво иска, да е спонтанно и жизнено, да развива талантите си и да изпитва удоволствие и радост от живота, детето има нужда от сигурността, че е напълно прието, обичано и подкрепяно в своята цялост.

kids-play-an-instrument500x400

В книгата си „Драмата на надареното дете“ Алис Милър изтъква, че дете, на което достатъчно дълго му се позволява да бъде егоистично, алчно, несоциално, в последствие развива спонтанно удоволствие от споделянето и даването. Но дете, обучено според нуждите на родителите и учителите си, най-вероятно никога няма да преживее това удоволствие, дори когато дава и споделя доброволно и образцово. То ще страда, защото другите не са толкова „добри“, колкото то е. Възрастните, които са така възпитани, ще се опитат да научат децата си на същия алтруизъм възможно най-рано. С талантливи деца това е лесна задача, но на каква цена!

Как да осигурим една сигурна и приемаща среда за децата си, когато ежедневно сме приучавани да забелязваме грешките и недостатъците в себе си и в другите?

Една от най-важните предпоставки за изграждането на сигурна и подкрепяща за детето връзка, е да му отделяме нужното внимание. Внимание означава да си позволим да го видим, без да му налагаме всичките си предразсъдъци и списъци, започващи с „трябва“. Внимание означава задълбочено слушане, пълно присъствие, съпричастност, интерес към неговата гледна точка. Това означава, да не бързаме да даваме съвети и да прекъсваме. Дийпак Чопра споделя, че според невролозите, когато внимателно слушаме, амигдалата на говорещия и хипокампа на слушателя започват да се „охлаждат” и така се намаля страха и безпокойството.

Децата не могат да оцелеят без обич. Обич, не ограничаваща се само до прегръдки и целувки, които може и да са неподходящи във всички случаи. Обич, която се преживява като дълбока грижа и знание, че ние сме там за детето. Обич, която се чувства близка, топла, безопасна, опрощаваща и любяща. „Любовта е целебна“ е отдавна известна истина.

На детето му е нужно да бъде ценено. Да е ценено означава да се грижим да показваме своята признателност за това, което проявява, дори да е само за това, че го има. Да е ценено, означава да оценяме не само постиженията, но и труда му; качествата, които изгражда, автентичността му. Така и самото то се научава да забелязва и да развива силните си страни. Тук може би е възможно да е най-трудно, защото самите ние е много вероятно да не сме били достатъчно ценени, за да проявим това уважение към него. Ако се чувстваме незаслужаващи или самите ние имаме липсата и изпитваме необходимост от по-висока оценка, може да се окаже, че ще ни е много трудно да я дадем на другите. В тези случаи се уверете, че цените себе си, а с детето можете да започнете от нещо съвсем дребно като „Ах, колко съм щастлива да видя усмивката ти“ или „Я, колко внимателно го режеш!“ и да напредвате на малки крачки. Съветвам ви да бъдете напълно искрени, когато го правите, защото децата са изключително чувствителни към заблуди и ако сте фалшиви, това би им нанесло даже по-голяма обида.

Макар да е въпрос на личен избор върху какво фиксираме вниманието си, когато сме изградили трайни навици, първоначално е изключително трудно да изберем друго. Нужно е упоритост, постоянство и отдаденост. А усилията със сигурност си заслужават!