Горска приказка (в стихове)
Имаше отдавна стар,
белобрад воденичар.
Беше той любим на всички:
на бедняците в селата,
на животните в гората
и на мъничките птички.
В зимна вечер студ ли свие,
идваше да се прикрие
в неговата воденичка
изпомръзналата птичка,
катеричката игрива
и сърната боязлива,
зайчето с кожуха сив,
веселият еж бодлив.
Знаеха, че там ще сварят
мил човек — воденичарят.
Той ги срещна и погали,
па лулата си запали.
И край огъня тогава
слушат всички до забрава
приказките му чудесни,
хубавите стари песни.
Но веднъж воденичарят
тръгна с конче за пазара.
— Зайо, нямам син, ни внук,
ти ще ме заместваш тук.
Ще ми смелиш пет чувала,
ще омесиш питка бяла.
Тръгна дядо. И в гората
се разнесе новината.
Ежко чу, дотича тука
и на прагчето почука:
— Зайо късоопашатко,
идвам да помагам, братко.
Ти си тук воденичар,
искаш ли ме за другар?
— Влизай, Еженце бодливо,
само да си работливо.
— Аз ли, Зайо? Много знам
да работя! Гледай сам! —
Грабна пъргаво метлата
и помете той земята.
Пък и Зайо бързо пипа,
жито в трите коша сипа.
Пуснаха вода и тя
колелата завъртя.
Вижте: камъните бели
хубаво брашно са смлели.
Зайо меси. За дърва
Ежко тича презглава.
И под връшник с буйна жар
в подница за дядо стар
бързо се изпече пита.
Ето я — стои увита.
Приказката продължава на следващата страница
52,510 преглеждания
