Гери и пътят й от приемно семейство до студент на първа линия в борбата с COVID-19 (интервю)
Това е разказът на Гери. Първите й седем са били доста тежки, вторите седем – също, но после попада в приемно семейство на SOS Детски селища и животът й се променя. Днес тя е на три пъти по седем – щастлив и самостоятелен млад човек, който е на първа линия в борбата с COVID – 19. Как е възможно всичко това ще разберете от интервюто, което Гери даде специално за „Първите седем“
Здравей, Гери! С какво се занимаваш днес? Учиш ли? Работиш ли?
И двете! Студентка съм трета година в СУ „Св. Климент Охридски”. Следвам социална педагогика. Избрах тази специалност, защото тя ме свързва с SOS Детски селища България.
Какво те вдъхновява?
Вдъхновяват ме SOS майките, които дават топлина и грижа на децата, така както биха се отнасяли със собствените си деца. Вдъхновават ме възпитателите, защото са изключителни професионалисти, а да работиш с деца е една от най-трудните професии, струва ми се. Изисква се много прецизност и старание. Връзката между възпитател и дете не се гради лесно, но когато се изгради – тя е много силна, дълбока и всеотдайна.
Къде израстна?
Израснах на различни места. До 10-годишна живях при моята баба, тъй като майка ми трябваше да работи в Гърция, за да изкара пари и да изпраща на баба, за да ни изхранва.
В малката колиба, в която живяхме, бяхме аз, баба, четиримата ми братя и по-малката ми братовчедка на 5 месеца. Вуйчо също беше в чужбина, за да работи. Баба ходеше по къщите на разни хора, за да пере килими и да изкара някой лев за храна. А аз бях детегледачка на бебето. Не ходех редовно на училище, защото нямаше начин да съчетая и двете неща и трябваше да помагам на баба.
Имам още един брат, който по това време беше в дом за деца в София, който тъкмо бе навършил 18 години и беше дошъл в селото, в което живеем, за да ни спаси от глад и мизерия. И го направи. Много съм му благодарна. По-късно дойдоха социалните и ни откараха в същия този дом. Там прекарах близо две години. След това майка реши, че ще вземе мен и по-малкия ми брат, за да ни гледа, но уви!
Няколко месеца по-късно установи, че няма тази възможност и трябва да ни изпрати отново в дом. За щастие не беше „дом“ – беше семейство от SOS Детски селища България.
Разкажи ни повече за живота си в SOS Детски селища
Вече бях почти на 14 години. Имах страхотно детство или по-скоро юношество. Бях обгрижвана и не ми липсваше нищо. Мисля, че бях голяма късметлийка. След 8-ми клас се преместих в SOS Младежки дом “Приятели”, където наистина намерих приятели. Продължих да уча в професионално училище за туризъм и се радвах на страхотен живот. Бях много редовна в училище и никога не съм имала проблем в това отношение. Никога не съм прибягвала към наркотични вещества, за което мога да бъда благодарна само и единствено на себе си. Защото смятам, че всеки има право да избира свой път и сам да прецени през какво да измине. Създадох прекрасни взаимоотношения с възпитатели и приятели. Не съм била проблемно дете и смятам, че не са имали трудности с отглеждането ми до навършване на пълнолетна възраст.
Какво стана след 18 ?
След като навърших 18 години, веднага пожелах да започна работа без значение какво. Исках просто да започна отнякъде и да бъда самостоятелна. Започнах работа в заведение за бързо хранене като сервитьорка. След училище бях на работа и през почивните дни също. Нямах много свободно време, но се чувствах добре.
Завърших училище, започнах да следвам в университет и се преместих в студентско общежитие. Там прекарах известно време, докато не се запознах с настоящия ми приятел. Вече живеем заедно. Имах двегодишен стаж като сервитьорка и осъзнах, че не искам да прекарам още дълго време в тази работна среда.
Исках да се занимавам с административна дейност. Не след дълго се озовах в Болница Токуда. Работя в административен офис. Работата ми се състои в това да хоспитализирам и дехоспитализирам пациенти, оформям документи и доплащания по клинични пътеки. Вече почти една година работя в болница и ми харесва. Нашата цел е пациентите да си тръгнат здрави и излекувани.
Каква е равносметката?
Ако трябва да се замисля откъде съм тръгнала и в какво съм се превърнала до момента – то е, че виждам едно пораснало силно момиче, което е непоклатимо, борбено, което стъпка по стъпка изгражда живота си така, както иска. В един момент човек си прави равносметка какъв е той и какво иска от живота!
Постоянно го правя, докато не постигна, това за което полагам усилия.
Това ми дава сила. Да не спирам да правя това, което ми харесва и това което ми доставя удоволствие. А когато срещам трудности, си повтарям, че няма невъзможни неща, стига да си упорит и силен. Животът обича смелите. Затова аз съм и ще бъда такава и занапред!
Какво те вдъхновява?
Вдъхновяват ме хората, с които съм заобиколена! Стойностни хора!
Никога не са спирали да вярват в мен и знаят, че ще се справя, без значение с какво ще се захвана. Винаги съм чувствала подкрепа и никога съмнение от тяхна страна!
В момента се намираме в една много неприятна за всички ситуация, а именно – пандемията, причинена от COVID-19. Всички се страхуват! Никой не е имунизиран против вируса. Затова има толкова страх и паника у хората. Но смятам, че това не би ни спасило. Кой ще се бори срещу този коварен вирус, ако всички си останем вкъщи? Някой трябва да поеме отговорност и да бъдем единни. Така заедно ще се справим. Системата трябва да работи!
Аз ще остана да работя, защото по този начин участвам в борбата за справяне с вируса!
Какво искаш занапред?
Занапред искам да завърша успешно!
А може и да запиша здравен мениджмънт, тъй като искам да се развивам и в сферата на медицината. На този етап все още го мисля и не искам да говоря в дългосрочен план. Харесва ми специалността, която записах и ще я завърша, но мисля да се пробвам и за нещо напълно различно!
23,763 преглеждания
