Един компот, една снимка и една сирена (споделена история)

Помня, че бях на 7, когато в училище ни обясниха, как се ползва противогаз и какво да направим, когато пуснат сирените. Беше заради аварията в Чернобил. Нямаше война, никой не ни нападаше, но имаше такъв тежък страх във въздуха, че със сестра ми се чудихме, какво е това, което ще дойде с въздуха и дали ще го видим, за да си сложим противогазите. Прибрах се вкъщи, прибрах и противогаза. Само един, за сестра ми нямаше. На нея й дадоха противопрашна маска.

Сещам се, че беше топъл слънчев ден и играехме на двора пред къщата ни на село. Когато ги чухме. Сирените. Виещи и страшни. Изтичахме горе в стаята си, взех противогаза, маската, якета за двете ни, снимка на родителите ни, 2 филии хляб и 1 компот от ягоди и тръгнахме, тичайки към мазето. Така ни бяха казали. Да бързаме много и да вземем най-ценното, което имаме. В онова време явно това са били ценностите ни – една снимка и един компот.

Слязохме в мазето, аз си сложих противогаза, сложих маската на сестра ми и зачакахме. Спомням си, че си говорихме за много неща. Най-вече, колко ще ни липсва мама, ако никога повече не я видим. Дали ще я видим пак, питаше сестра ми, а на мен ми беше трудно да говоря, защото да плачеш в противогаз е цяло изкуство, което не успях да овладея. От време на време го свалях, за да го давам на сестра ми. С бързи и къси движение, та да не глътнем нещо от това, което се носи във въздуха. Не смеехме да отворим компота, не знаехме, колко време ще трябва да останем там и гледахме да сме пестеливи. Не знам колко време е минало, но накрая решихме, че е достатъчно и каквото и да е имало, то вече е излетяло. После се оказа, че много сме грешили. Излязохме предпазливо навън, огледахме се. Ами то всичко си беше както преди. Слънцето все така си печеше. Въздухът донесе отнякъде аромат на магданоз. Нищо необикновено. Докато не видяхме мама – съкрушена, цялата в сълзи, тичаща из двора и махалата, викаща имената ни. Търсила ни е през цялото време, докато ние се крихме от сирените. Накрая ни видя – сестра ми още носеше маската (не посмях да рискувам и да й я сваля), а аз имах червен отпечатък от противогаза на личицето си и зачервени очи.

Та така ще го запомня, този 2-ри юни и сирената за Ботев.

Автор: Сиана Делова

Първите седем