Говори ми на онзи забравен език,
както когато бяхме деца,
далече от всичко и всички
в онова село накрай света.
Говори ми, детство, не спирай,
аз ще те слушам, затворил очи,
разкажи ми пак за онези, помниш ли,
най-лудите и красиви мечти.
За поляните вечно зелени
и за цветятa по тях,
как гонихме пеперуди,
и се смеехме високо на глас.
За онези гумени топки
и за дървените врати,
как играехме без умора,
и никога не бяхме сами.
Разкажи ми, как яхнали колелета,
препускахме из целия свят,
как вечер светулки ни светеха
и се прибирахме без никакъв страх.
За реката със сребърна грива
и за нивите със златния клас,
за гроздето над главите ни
и за на птиците нежния глас.
И онези гозби на баба,
с аромат на селска градина
или за филията с лютеница,
която някак за цял ден ти стига.
Ех, детство мое,
помниш ли безкрайните дни?
По колената кръвта ни
от онези тъй луди игри …
И как плачехме само,
щом навън се стъмни,
искахме цялата радост
някак вечно да продължи.
Ала край си има
всяка детска съдба,
момчетата в мъже се превръщат
и живеят по други правила.
Ала детство искам да знаеш,
няма да пусна твойта ръка,
ще държа детето си с нея,
докато гоним светулки в нощта …
Й.К.
