Детето и играчките

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

sharing toys

Темите, с които се занимава психологията, са много и различни, затова и доста време се колебаех коя да е първата, с която да започна. Трябваше да избера подарък за момиченце тази седмица. Чудейки се какво, се замислих, че децата и техните играчки са една доста основна тема от ежедневните мисли на родителите.

Абсолютна съм убедена, че всеки е бил действащо лице или пряк наблюдател на следната ситуация: Майка или баща, с момче или момиче, стоящи пред витрина с играчки. И то иска нещо. Не иска да си тръгва, дърпа се сякаш целия му живот зависи от това да има това камионче или тази кукла.

„Искам, искам, искам“.

Рев.

„Искам гооо“.

Рев.

Възможни изходи от подобна ситуация:

Вариант А
Влиза се бързо в магазина и се купува, за да спре да плаче;

Вариант Б
Детето се нахоква и после се влиза в магазина.

Вариант В
Детето се издърпва от витрината от родителя, често леко засрамен от любопитните погледи на минувачите, които сякаш казват „Я да те видя как не се справяш със собственото си дете“.

Предполагам, че има варианти Г и Д.

Интересно е обаче какво се случва след това. Обичайно само няколко часа по-късно още в същия ден камиончето или куклата вече са захвърлени в ъгъла на стаята, а детето е загубило всякакъв интерес.

Защо е така?

Заради човешката ни природа. Детето е бъдещ възрастен. То си задава безкрайно много въпроси, на които се опитва да отговори от своя опит. Щом много иска камион, най-вероятно е видяло някъде камион, чуло е, че с него се прекарват материали, от които се строят къщи, а къщата е дом и нещо много важно за него, защото му осигурява сигурност. Възможно е да познава някой, който е шофьор на камион и знае, че това е работа, дума, неясна за него, но с усет, че и то ще трябва да я върши, като стане голям.

Едно дете на 2-3 години няма езиковия запас от думи да обясни вълненията си, именно поради това емоциите при него са толкова изострени. Така е при възрастните – Като не можеш да обясниш какво усещаш или те мъчи, бързо ставаш ядосан и най-близките около теб бързо разбират, че нещо … има. В този смисъл купувайки конкретната играчка, тя сама по себе си не отговаря на евентуални въпроси,

защото е просто играчка.

От покупката би имало смисъл, ако детето има възможност да поиграе и с възрастния и да изкаже своите въпроси. Когато зад всички тези неща вече стоят думи и смисъл, детето ще може да си играе, като си измисля сценарии и ги разиграва – камиончето ще се движи по земята, ще има някаква функция. Може да катастрофира, а след това да бъде поправено. Камиончето ще бъде силно и ще блъска по-малките превозни средства или пък ще пострада от други още по-силни от него. Ние си мислим, че детето „си играе“, но всъщност то разсъждава чрез играта си. Възрастните мислим наум. Непрестанно си говорим – „Какво би било, ако“, „Какво ще стане, ако…“.
Детето показва какво го вълнува, играейки. То си обяснява света през играта, като създава ситуации, които са му направили впечатление. В този смисъл по-високата цена на играчката не допринася към отговарянето на подобни въпроси. Куклата, която прави всичко, бързо омръзва, защото ти се казва какво може да се прави с нея, а малкото дете по-скоро иска да мечтае чрез предмета. Огромните размери на плюшени играчки правят впечатление, но всъщност детската играчка (плюшено мече, кукла и т.н.) не бива да е по-дълга от разстоянието между върха на средния пръст и сгъвката на лакътя на детето. Така то безопасно може да манипулира с нея и да е част от неговия въображаем социален свят.

Опитайте следното някой път: Детето много иска дадена играчка. Явно нещо покрай нея го е замислило. Разгледайте я с него, погледайте я заедно, попитайте какво му харесва в този камион, къде може да се отиде с него, кого би взел, какво ще натовари в него – нека помечтае пред нея, с нея, да поговори за нея. Въображението се раздвижва, въпросите са зададени. Доста е вероятно след това да не я иска вече и да си тръгне доволно и без чужда намеса от витрината на магазина.

За взимането и прибирането на играчките

„Подарена къща назад не се връща“. Това изцяло важи за играчките на децата. Подарени ли са, заплашването, че ще се вземат, нито помага, нито води до нещо добро. Когато човек ги види навсякъде из къщата, много му се иска да каже нещо такова. Но реално след четиригодишна възраст може да има такова изискване към него. Преди това детето ще го направи, само ако много му се карат за това, което в крайна сметка може да повиши тревожността, но не и любовта към реда при него. На детето може да му се помага да разтребва, защото то гледа и прави като хората, които обича. Приучаването към реда е постепенен процес. Ако имаме 10 предмета, нека то взима и прибира един, а възрастният – останалите. Това е най-добре да става вечер – преди лягане. То си ляга и неговите вещи си лягат. Разпръснатите играчки са неговият свят, който през деня е активен и отново ще стане така на следващия ден.
Децата учат, играейки. Това е една чудесна истина, която можем да наблюдаваме с интерес и да участваме в този процес на развиване и на търсене на обяснение на нещата, които ни заобикалят.

Автор:
Цветелина Цветкова
клиничен психолог
тел. 0888 293515
адрес: София , ул. Сердика 26, “Център за работа с деца МИКИ”
e-mail: cvetelina_videva@abv.bg

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

2,449 преглеждания

Comments are closed.