“Денят, в който се научих да живея” (книга)
– Как си, добре, нали? – възкликна Майкъл превъзбудено.
Почти го докара като Джим Кери в „Маската“.
– А ти? – както обикновено отговори с въпрос Джонатан, извади от джоба си флакон с антибактериална течност, капна няколко капки и енергично разтри длани.
Майкъл го погледна със закачлива усмивка.
– Върхът! Какво ще поръчаш? Сладкишът на деня е направо убийствен.
– Откога ядеш сладки неща на закуска?
– Това е новата ми диета: малко захар за енергия сутрин и нито зрънце повече през целия ден.
– Добре, и аз ще си взема парче сладкиш. – Майкъл махна на сервитьора и направи поръчката.
От тримата съдружници Майкъл беше най-добре запознат с тънкостите на занаята, заради което понякога Джонатан наистина му се възхищаваше. Завиждаше му за лекотата, с която предразполагаше и убеждаваше клиентите. По време на проучвателни обиколки Джонатан се бе оказвал свидетел на изумителни сцени. Майкъл успяваше да обърне дори и тотално неподатлив обект. След дългото обучение и след като усвои триковете на застраховането, Джонатан започна да се справя добре, но въпреки това трябваше да полага много усилия там, където Майкъл прилагаше изкусно и с лекота цялата гама от техники и подходи, за да склонява клиентите да сключват нови застрахователни договори, да приемат допълнителни клаузи, да повишават непрекъснато застрахователното покритие на рисковете, без да осъзнават понякога как се оказват застраховани по няколко пъти за една и съща щета… В нашата работа, сподели той пред съдружниците си, страхът е водещата емоция, главният ни съюзник. Той се появява в очите на търговеца само при споменаването на възможността за нещастие, кражба, съдебен спор. Отначало съвсем незначителна, но достатъчно смущаваща, тя веднага прониква в ума му, докато в края на краищата предопределя решението му. При това положение какво е исканата годишна вноска в сравнение с разходите, които ще трябва да заплати при евентуално бедствие или при съдебен иск, предявен от недоволен клиент? Колкото помрачни са перспективите, толкова по-скъпа е застрахователната полица…
Джонатан беше честен по природа и понякога му се случваше да изпита леко чувство за вина. Но след като всичките му колеги прилагаха тези хватки, той би понесъл загуби, ако не се съобразяваше с тях. Такива са правилата на този безсърдечен свят, успокояваше се Джонатан. По-добре да ги приема и да ги прилагам, за да се измъквам от затрудненията, ако не искам да се присъединя към отритнатите от обществото…
– Знаеш ли – подхвърли Майкъл, – в последно време доста мисля за твоето положение.
– Моето положение?
Майкъл кимна мило и го погледна съчувствено.
– Колкото по-дълго ви наблюдавам, толкова повече се убеждавам, че за теб е ад да работиш всеки ден с бившата ти.
Изявлението свари Джонатан неподготвен и той погледна съдружника си, търсейки подходящия отговор.
– Причинявате си взаимно страдания. Неразумно е.
Джонатан се почувства неловко.
– Това положение няма да може да продължи дълго.
Джонатан сведе поглед. В очите на Майкъл се четеше едва ли не нежност.
– Затова е по-добре да предвариш събитията… – Той бодна една хапка морковен кейк. – Дълго разсъждавах, въртях и превъртах проблема от всички страни и реших да ти направя едно предложение.
– Предложение?
– Да.
Джонатан запази мълчание.
– Не ми отговаряй веднага. Обмисли го, колкото време ти е нужно.
Джонатан го изгледа внимателно.
– Готов съм да направя нужното усилие и да откупя дяловете ти, ако пожелаеш да се оттеглиш – обяви Майкъл.
– Моите дялове… от фирмата?
– Да, точно така, не от кейка.
Джонатан онемя. Дори не му бе хрумвало да напусне фирмата, която бяха основали заедно. Толкова много от себе си бе вложил в нея, тя се беше превърнала в част от самия него. Стомахът му се сви. Да я напусне, беше равносилно да се раздели с основната опора в живота си. Да започне от нулата. Да започне да гради всичко отначало…
Вътре в кафенето телевизионният екран на стената показваше Остин Фишър, тенисиста, който печелеше купа подир купа. След като само преди няколко седмици за пореден път беше спечелил „Уимбълдън“, сега се готвеше да играе на отворения шампионат на САЩ във „Флашинг Медоус“.
Джонатан замислено изгледа кадрите. Да продаде дяловете си на Майкъл, би означавало да се откаже от тайната си мечта да го задмине, на свой ред да се превърне в най-добрия търговец на застраховки.
– Ще се наложи да взема кредит – продължи Майкъл. – Трудно ще бъде, но може би ще се окаже най-добре за всички нас.
– Привет и на двамата.
Анджела седна до тях с дълбока въздишка, явен знак за раздразнението й, но придружена от лека усмивка. За Джонатан тя беше отворена книга.
– Как си, добре, нали? – изригна Майкъл.
– Дъщеря ти отказа да си измие зъбите – вирна тя брадичка към Джонатан. – Аз не отстъпих, разбира се. Разправяхме се в продължение на десет минути… в резултат на което вратите на училището вече бяха затворени. Наложи й се да звъни на портиера и той й се накара. Така й се пада.
– Дълго кафе както обикновено? – попита Майкъл с дежурната си усмивка.
– Не, двойно – отговори Анджела и отново въздъхна.
Майкъл поръча. Анджела погледна Джонатан с кисела усмивка.
– Ти обаче изглеждаш спокоен. Отпуснат…
Той подмина забележката й с мълчание. Тя прокара пръсти през светлокестенявата си коса, спускаща се до раменете й.
– Упрекваше ме, че се грижа повече за растенията си, отколкото за дъщеря си, обаче…
– Никога не съм те упреквал за подобно нещо – възрази Джонатан с тон на победен.
– …трябва да знаеш, че моите растения не се тръшкат на земята и не крещят.
Джонатан потисна усмивката си и допи кафето си мълчаливо. Минаха три месеца, откакто се разделиха, но тя продължаваше да го укорява. Внезапно почувства, че това му харесва. Странно. Караше го да се чувства така, сякаш връзката им продължава въпреки всичко. В този момент осъзна нещо, което досега не си бе признавал – в душата си таеше надежда да започнат отново. Да продаде дяловете си на Майкъл, щеше да го лиши от тази надежда, щеше да скъса ежедневния контакт с Анджела.
Джонатан забърза към първата среща за деня, оставяйки съдружниците си на терасата на кафенето. Списъкът на потенциалните клиенти беше дълъг. Предстоеше му труден ден, но за щастие беше последният от работната седмица. Имаше на разположение целия уикенд, за да си почине.
Нищо не подсказваше, че само след два дни животът му ще се обърне наопаки.
2,838 преглеждания
