Да се изгубиш в ролята на Майка

Тя е красива, умна, забавна жена на 35. Майка. И е прекрасна в тази роля – нежна, мека, топла, всеотдайна, шептяща. Способна да говори в дълбокото с някого и едновременно с това да намира загубената топка, да прошепва нежно, да се усмихва подкрепящо. А той е двугодишен чаровник, с буден поглед и неспирна енергия. Гледам ги отстрани и си мисля, че това е една нежна хармония между две души, вибриращи в пълно доверие една към друга. Иска ми се тя да може да се види през моите очи.

Тя ми разказва как всъщност е ужасна със сина си. Случвало се да му се разкрещи. Веднъж даже го ударила! Понякога не го чувала, когато нещо й казва, а вчера даже заспала преди него. Гледа го сама, таткото ту го има, ту го няма. Никой не й помага. Не изглежда изморена обаче, поне не докато се прави на мечка и се придвижва на четири крака през поляната, ръмжейки. Опитвам се да я накарам да чуе какво говорят другите майка на площадката на децата си – „Не те ли срам, ма, пикла тригодишна?!“, „Ставай, ставай нищо ти няма, така е като си смотан“, шамари, заплахи… На този фон тя е ангел. Но тя вижда само дяволите в себе си. Не чува това, което й казвам. Чува само собствения си глас, който е остър, необичащ, обиждащ, отхвърлящ. Тогава си дадох сметка, че тя е напълно загубила себе си, влизайки в ролята на майка. И сега осъзнава това и сякаш намразва Майката, но и не може да я пусне, защото отвъд тази роля не намира нищо. Захваща се за камъни от сорта на „не мога“ и „няма как“, които я потапят още повече. Иска да го пусне, иска да се отдели от сина си поне малко, поне да вдиша за малко въздух сама, да остане със себе си, но се страхува. Казва, че я е страх за него, но всъщност се страхува за себе си. Толкова познат сценарии…

Когато родиш дете изведнъж попадаш в една напълно нова роля, сякаш се раждаш отново. И тази роля е толкова обсебваща, толкова изпълваща и плътна, че изоставяш старите си роли на жена, любовница, хлапе, откривател, приятелка, артист или каквото там те е определяло най-добре и се потапяш в един нов свят, миришещ на мляко, опакован в памперси, свят напълно самодостатъчен си и толкова нежен, мекичък, личен. В началото така е добре – природата го е измислила, бебето се нуждае от майката толкова много, че за да пести енергия тя изоставя всички други свои роли. Но после бавно, малко по-малко е нужно да си ги намира отново, да ги преоткрива през своите нови очи, да намира нови роли. Малко по-малко ролята на майка да не бъде единствената. В противен случай се загубва в нея.

Гледам я как спокойно обяснява за десети път защо сега няма да скача с него на батута и толкова ясно виждам колко много тя се нуждае от един ден в тишина, във време за себе си, в ароматна вана или хубава книжка. Има нужда да си сготви нещо само за себе си, да си пусне любимата музика, да си подреди масата и да се нахрани сама. И може би няма нужда от старите си роли. Много е вероятно, ако опита да излезе на бар със старите си приятелки без деца, да се почувства не съвсем на място. Или пък съвсем на място, знам ли. Но за мен се оказа, че бягането назад към старите роли не ми хареса, не се намерих там, напротив. И беше страшничко в нищото, защото хем си дадох пространство, хем не знаех какво да го правя. И тогава започнах да откривам новите неща за мен, нови хобита, нови интереси, нови приятелства.

Помня обаче, че се оказва доста трудно да оставиш тази така всепоглъщаща роля на майката, Тя така дълбоко се е загнездила, че когато отчупиш дори малко парче зейва дълбока празнота. И идва паниката. „Коя съм аз? Майка, да, но и какво друго?“ И тук е моментът, в който ако просто постоим в тази празнота се отваря едно ново пространство вътре в нас. И там можем да видим душата си, можем да видим себе си така както никога досега. И да се погрижим за себе си. Със същата любов, с която се грижим за детето си.

Това беше един от най-големите ми уроци – че за да бъда добра майка на сина ми трябва да бъда добра майка и на себе си. Че ако не храня себе си, няма как да нахраня и него – буквално и преносно. Че ако не се грижа за себе си не се грижа и за него.

Гледах тази прекрасна майка и не знаех какъв съвет да й дам и да й давам ли изобщо. Единственото, което успях да й кажа бе: „Погледни го, той те обожава. Обичай се и ти. Бъди прекрасна за себе си, както си и за него.“

След това се прибрах вкъщи и си направих салата. Пих чай. Четох. Поспах. Погрижих се за себе си и след това бях готова да бъда най-добрата майка за сина ми.

Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка „Дъж и Кап“, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg