Да дойдеш в големия бял свят с нетърпение

Историята на Василена започва много преди самата нея. Защото Василена е чакана и искана дълго преди да се появи. И явно тя самата разбира нетърпението, с което е очаквана, защото решава да зарадва света с появата си много по-рано отколкото трябва. Решихме да разкажем тази история, защото много по-често разказваме розово-идеалните приказки на други семейства, много по-често се радваме на щастливите развръзки около появата на едно бебе… А Василена и нейното раждане са тук, толкова реални и прекрасни, колкото всички останали. Само дето не всичко се случва така както всички очакват. Ето я историята на едно подранило бебе през очите на неговата майка:

Василена е много чакано бебе, чакахме да се случи бременност почти 2 години, а когато забременях (точно по Коледа на 2006 година) го приехме като чудо. От самото начало бременността започна нормално, но от научаването на резултата от теста в мен се появи едно чувство на притеснение. Казват, че майките усещат всичко и аз като че ли съм предчувствала, че няма да е лесно. Повлияна от общото убеждение, че бременността не е нищо особено и не налага промяна на живота, първите месеци (до 3-ия) въпреки неразположенията работех и живеех на пълни обороти. Всичко си беше наред, бебето се развиваше нормално, минах всички генетични изследвания, ходех си на регулярни консултации, нищо не подсказваше за проблемите, които щяха да ни сполетят скоро. И така до четвъртия месец, когато в един ден целия ми живот се обърна наопаки. През четвъртия месец, вечерта на една неделя се почувствах много уморена и реших да си легна, няколко часа по-късно се събудих в локва кръв, от там линейка и спешно приемане в болница с плацента превия и опасност за живота на бебето. Последваха почти четири месеца в болница, прикована за легло в ежедневни болки/контракции, множество системи и невероятен стрес, защото буквално всеки ден се очакваше, че може да се роди бебето. Да прекараш месеци на легло и в болки си е голямо изпитание за психиката и физиката, но тези месеци промениха из основи представата ми за живота. Това обаче, което знаех е, че да имам дете е безценен дар и ще се боря за живота на момиченцето, което усещах под сърцето си.

През месеците в болницата живеех ден за ден, час за час, от едно измерване на тоновете на бебето до другото, от един преглед до друг, но през цялото време не губех вярата си и надеждата си, че двете с нероденото ми момиченце ще се справим. Постоянно й говорех като на голям човек, слушах музика, опитвах се да се отпусна доколкото може, молех се. И така си „живеехме”….до август.
Няма да забравя тази седмица през август, малко преди Голяма Богородица. Чувствах се много много много зле, от болки не можех да говоря и лекарите започнаха да ми правят специални инжекции с цел разгръщане на дробовете на бебето, ако се роди. Тогава не знаех за големите рискове на раждане в осмия месец, и че буквално бебето може да не започне да диша. Преживях много трудно дните до 17.08, когато започна всичко…

Как се роди Василена…
…на 17.08 (петък), в 12 през нощта ми изтекоха водите, т.е. това беше – до тогава издържах (повече от месец и малко преди очаквания термин). Свалиха ме в предродилна зала за секцио. От силните болки не можа да ме хване упойката и всъщност на границата на смъртта и живота на 18.08, в 7.33 часа се роди тя – моята смела дъщеря Василена. Докато бях бременна почти не подозирах какво ще следва след раждането, мислех, че е важно да издържа до тогава, и въобще не подозирах колко още сила ще ми е нужна за след това.

Часовете след раждането на Василена са най-тежките в моя живот. Накратко – на 24-ия час ми я показаха в малка кутия- транспортен кувьоз и ми казаха детето ви няма да живее, вероятността е под 10%, прекарваме я в друга болница, тук не можем да се грижим за нея. Видях да отнасят бебето ми, а аз не можех да ходя дори, не бях се движила 4 месеца, след тежко секцио. На всички майки им носеха бебетата, за да ги кърмят, а моето просто го нямаше с тежката присъда – няма ЕГН, не се знае дали ще живее, гответе се за най-лошото. Не искам да описвам ужаса и това, че в българските болници никой не се интересува от психиката на майката на недоносено дете с опасност за живота. Първото, което направих беше да се разпиша и да напусна болницата. Тръгнах си с конци, 24 часа след операцията, едва ходейки, и веднага отидох в Неонатология на Детска педиатрия, където бяха закарали детенцето ми. Там има една бяла врата, която с майките нарекохме „вратата на плача” – заставаш там и чакаш, всеки ден в 12.00 часа ти дават сведения, които обикновено са „жив/жива е, няма подобрение, или има малко подобрение”. Започна моя месец на изпитание – до обяд прекарвах в църквата, а от обяд до вечерта пред вратата на Неонатологията, прибирах се само за през нощта, когато чаках да звънне телефона с най-лошата новина.

Василена не можеше да диша сама 25 дни, до 17 ден не ни даваха никаква надежда, смениха 5 вида лекарства, правиха кръвопреливания, но не се отказаха да се борят.
Отдавам оцеляването на Василена на доц. Георгиева и, екипа й и на Бог. За мен тези хора са втори родители на детето ми и до края на живота си ще съм им безкрайно благодарна.
Не бях купила нищо – нито една дрешка. Когато ми казаха: „Майче, ще живее това бебе“, помня, че не знаех как да реагирам – излязох и вървях безцелно няколко часа. После отидох в най-близкия бебешки магазин и купих всичко – за един час. Тогава още не знаех какви грижи трябва да полагам и че недоносеното бебе е различно от другите бебета.

Да имаш преждевременно родено бебе е …
Голяма промяна и голяма любов. Мисля, че да имаш недоносено бебе е урок за живота, изпитание на ценностите на майката и близките и абсолютна личностна промяна. Василена изцяло промени живота ми в положителен аспект – направи ме много по-смирена, по-духовна, по-зряла, по-силна.
Василена ми показа какво е чиста, безкрайна, безусловна любов. От мига в който станах майка на недоносено дете разбрах, че каквото и да става с детето ми, дали ще е болно или здраво, увредено или не аз го обичам и ще го обичам повече от себе си, докато съм жива. Онези тежки 25 дни живеех с една молитва – Василена да е оживее, а не дали ще е здрава, болна или нещо подобно. Просто да оживее.

Специалните грижи за малки бебета…
Най-важното за недоносените бебета са три неща: любов, топлина и нежност. Много майки ще кажат, че това са важни неща за всяко бебе, да така е, но за недоносените бебета тези три неща са съществени за тяхната адаптация към живота след кувьоза. Тези бебета имат обикновено по-ниска телесна темпертатура и имат нужда от повече дрешки, да им е топло.
Винаги да имат чорапки, да са в по-топла стая, да се внимава когато се къпят, да се завиват повече.

Недоносените бебета имат нужда да изградят отново връзката с майката , да преживеят раната от това, че са били в кувьоз. Разбрах го първия ден, когато си взехме Василена – тя се успокояваше само ако е легнала върху мен. Така (кожа до кожа) започнахме да спим и да e в това положение почти през цялото време докато е будна.
Всичко при недоносеното бебе става отложено, като обикновено се следи коригираната възраст – ваксини, захранване, т.н.
От медицинска гледна точка има две важни неща – едното е веднага да се започне двигателно стимулиране на бебето, т.нар. рехабилитация, която помага за правилното му развитие, прохождане, рефлекси; другото е бебето да се следи неврологично – първите месеци се правят задължителни трансфонтанелни ехографии, следи се развитие на главичката, двигателни рефлекси.

С Василена тръгнахме на рехабилитация от втория месец, като ходехме три пъти седмично при специалист, а аз правех препоръчаните упражнения всеки ден. Посещавахме физиотерапевта докато проходи. За щастие нямаше и няма никакви отклонения от преждевременното раждане. По-слабо място остана белия дроб, като боледува по-често и по-лесно от бронхити, което се надявам да израстем с времето.
Недоносените бебета имат по-деликатна храносмилателна система, и аз лично захраних Василена почти на 7 месеца. Поддържам теорията, че и недоносените бебета е хубаво да се кърмят, но ние успяхме да се „кърмим „ много кратко, и то от шише.

Родителите…
След първоначалния парализиращ страх, родителите на недоносено бебе обикновено се чувстват абсолютно неподготвени. При тях не важат стандарните съвети за гледане на дете и всичко се учи в крачка – какво е трансфонтанелна ехография, за какво трябва да се следи, кое е добре, кое е проблем. Обикновено на втория месец ставаш лекар и вече си наясно с повечето неща. Много важна психологическата подкрепа – професионална и в семейството. Важно за майката на недоносено бебе е да има физическа помощ и човек на когото може да разчита, особено при всички посещения по болници, рехабилитации, т.н., да може да споделя, а не да се затваря в себе си. Аз специално имах много тежки моменти при контролните прегледи в неврологичната болница, при ходенето на рехабилитации.

Първите месеци….
В гушкане и ходене по болници. Първия месец постоянно следях дали Василена диша, но с времето се поуспокоих. Пълно успокоение бяха за мен моментите й на проговаряне (много рано, към 9 месец) и прохождане. Връщайки се назад оценявам, че е можело да съм по-спокойна в началото и да имам повече вяра в добрия развой на събитията, но тогава не мислех така. Иска ми се да кажа на всички родители на недоносени бебета, които ги взимат след кувьоза и не са наясно за нещата, които ги очакват – не губете никога надежда, защото обикновено нещата се нареждат много по-добре отколкото очаквате в началото.
През цялото време обаче за мен беше важно едно, че тя е жива. Дори в моментите ми на страхове и отчаяние дали ще проходи, дали ще проговори, дали ще е добре. В тези моменти си казвах – „тя е жива, оцеля, а ти се стегни” Така се справих. Тя беше жива и това беше най-важното!

Сега…
Сега – имам едно умно, любознателно и обичливо дете на 6 години, което по нищо не се различава от връстниците си, дори е по-висока за възрастта си. Вече всичко е минало, а самата тя ме съветва да не се връщам назад. Мисля, че всяко недоносено бебе, което е оцеляло напук на трудностите и се е справило с трудното начало, носи в себе си особена енергия на мъдрост. Усещам тази мъдрост в дъщеря ми всеки ден и понякога я чувствам като „божия намеса”. При всеки труден момент в живота си от тогава насам поглеждам към нея и си казвам – тя оцеля, ти нямаш право да се предаваш, защото тя ти доказа, че живота е дар!

Животът и родителството…
Преди години не разбирах приказките за децата и смисъла, но днес осъзнавам – да имаш дете е най-хубавото нещо, което може да ти се случи в живота. Благодарна съм на всеки момент откакто имам Василена и всеки ден се уча от нея. Животът ми на родител е много по-пълноценен в чисто човешки аспект. Понякога ми е тъжно като видя родители, които се отнасят грубо към децата си, все едно са им в тежест и ми се иска да кажа на всички настоящи и бъдещи родители – детето е най-добрата част от вас, вашето сърце и ви е дарило с честта именно вие да се грижите за него. Обичайте го, просто го обичайте. Всичко друго ще се нареди…