Безусловно родителство – част трета

FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

виж част втора

Корица на
 
Преди почти 25 години социалният психолог Елизабет Кейгън представя цяла купчина от книги за съвременните родители и заключва, че те отразяват най-вече „общото приемане на привилегията на родителите” с малко „сериозно осмисляне на нуждите на децата, техните чувства и развитие”. Тя добавя, че в повечето от тези книги желанията на родителите „автоматично се приемат за основателни” и единственият въпрос отворен за обсъждане е как точно децата могат да бъдат накарани да правят това, което им се казва.

Тъжно е, но нещата не са се променили много оттогава. В Щатите излизат повече от сто книги за родителството на година, заедно с безброй статии в специализирани списания за родители и повечето са пълни със съвети как да накараме децата да отговорят на очакванията ни, как да ги накараме да се държат добре, как да ги обучаваме сякаш са домашни любимци. Много подобни наръчници разпалено говорят и за необходимостта да се опълчим срещу децата си и да упражним силата си, като в някои случаи видимо избягват да пишат за каквито и да било притеснения, които бихме могли да имаме, ако действаме по този начин. Тази гледна точка намира отражение и в заглавията на дори наскоро публикувани книги: „Не се страхувайте да дисциплинирате”, „Отговорността е на родителите”, „Родителите контролират”, „Поемете властта”, „Върнете си контрола”, „Да дисциплинирате детето в предучилищна възраст и да се чувствате добре”, „Защото съм ти майка – ето защо”, „Да съставим закон”, „Родителство без вина”, „Отговорът е Не” и така нататък и така нататък.

Някои от тези книги защитават остарели ценности и методи („Само да се върне баща ти, яко ще ти зачерви най-деликатните части”), докато други използват по-модерни методи („Браво! Пишка в гърненцето, слънце! Сега може да си получиш наградата!”). Но нито един от двата подхода не ни кара да се чувстваме сигурни, че това, което искаме от децата е логично или че е за тяхно добро.

Освен това, както може би и вие сте забелязали, съветите, които тези книги предлагат се оказват, да кажем – не особено полезни, въпреки че понякога са последвани от комично нереалистични диалози между родители и деца, които имат за цел да покажат колко добре работят тези предложения. Объркващо е да четете техники, които се оказват неефективни, но още по-опасно е, че авторите на книгите никога не си задават въпроса: „Какво имаме предвид под ефективен?”. Когато не успеем да определим нашите истински цели, ясно е, че оставаме с едни методи на възпитание, които имат за цел единствено да накарат децата да правят това, което им казваме. Това означава, че ние се съсредоточаваме само върху това, което е най-удобно за нас, а не върху това, от което те се нуждаят. Друго нещо за наръчниците за родители: повечето от тях предлагат съвети, базирани единствено на това какво мисли авторът по въпроса, което е последвано от внимателно подбрани анекдоти в подкрепа на неговата или нейната гледна точка. Рядко присъства информация за проучванията на тези методи. Оказва се, че може да изкристализирате собствен подход, като изчетете едно след друго заглавията за родителството в местната книжарница, без дори да разберете за огромното количество научни изследвания на различните подходи към него.

Давам си сметка, че някои читатели са скептични към твърдения като „изследвания сочат”, че това и това е така, и ги разбирам. Най-малкото хората, които подхвърлят често тази фраза, не ти казват за какви проучвания говорят, а още по-малко за това как са проведени или поне колко значими са откритията им. И тук отново се появява досадният въпрос: ако някой учен твърди, че да постъпиш по Х начин с твоето дете е по-ефективно, отколкото да постъпиш по Y начин с него – „Какво точно има предвид под ефективно? Дали означава, че децата ще се чувстват по-добре от психологична гледна точка, като резултат от Х? Ще се интересуват ли повече от въздействието на техните постъпки върху околните? Или Х по-скоро ще доведе до сляпо подчинение?”.

Някои специалисти, както и някои родители, изглежда се вълнуват само от последния въпрос. Те определят като ефективна стратегия всичко, което успява да накара децата да следват инструкции. С други думи, фокусът е ограничен върху това как да накараме децата да се държат добре, независимо как се чувстват спрямо искането на родителя или съответно как да уважават човека, който е успял да ги накара да направят нещо. Това е доста съмнителен начин за оценяване стойността на родителското вмешателство. Доказателствата сочат, че дори техники за дисциплиниране, които изглежда, че „работят”, често се оказват значително по-малко успешни, когато се оценят по по-смислен критерий. Детето често се придържа към дадено поведение на повърхността и точно затова това не продължава дълго. Но това не е краят на историята. Проблемът не е само, че изпускаме много, като оценяваме стратегиите, които прилагаме единствено по отношение на успешното подчиняване на детето. Проблемът е, че подчинението само по себе си не винаги е желано. Има такова нещо като да си прекалено добре възпитан. Едно проучване например проследило развитието на деца от Уошингтън Ди Си до навършването им на 5 години и открило, че „честата отстъпчивост понякога се свързва с неприспособеност”. Обратното – „определена степен съпротивление срещу родителския авторитет” може да е „положителен знак”. Други двама психолози, които пишат за Журнал за патогенна детска психология, описват тревожен феномен, наречен „натрапчива отстъпчивост”, при която страхът на децата от техните родители ги кара да изпълняват всичко, което им се каже – веднага и без да мислят. Много терапевти също говорят за емоционалните последствия от прекомерната нужда да удовлетворяваш и да се подчиняваш на родителите. Те посочват, че изключително добре възпитани деца правят това, което родителите им искат и стават каквито родителите им искат, но често с цената на това да изгубят представа за това кои са всъщност.

Може да се каже, че дисциплинирането не винаги помага на децата да се научат на самодисциплина. Въпреки че тази втора цел не е всичко, то тя е обречена на провал. Не е задължително по-добре децата да възприемат нашите желания и ценности, така че да правят каквото на нас ни се иска дори, когато не сме наоколо. Този опит да възпитаме подобно възприемане – или както го наричаме самодисциплина – може да се превърне в опит да контролираме поведението на децата си като с дистанционно управление. Това е просто една по-мощна версия на подчинението. В крайна сметка има огромна разлика между това едно дете да постъпи по даден начин, защото вярва, че е правилно или да го направи по принуда. Да се погрижим децата ни да възприемат нашите ценности не е като да им помогнем да развият техни собствени. И това е изключително в разрез с целта ни да отгледаме деца, които да се превърнат в самостоятелно мислещи индивиди.

Убеден съм, че повечето от нас искат децата им да мислят самостоятелно, да бъдат пробивни и да имат смелостта да отстояват моралните си вярвания…когато са с приятелите си. Надяваме се, че те ще се изправят срещу побойниците и ще устоят на влиянието на приятелите си, особено когато става дума за секс и наркотици. Но ако е важно за нас децата ни да не станат „жертва на чужди идеи”, трябва да ги научим да мислят „самостоятелно относно всички идеи, включително тези на възрастните”. Или да го кажем по друг начин – ако поставяме на първо място вкъщи подчинението, може да възпитаме деца, които правят всичко, което им се каже и от хора извън дома. Писателката Барбара Колоросо отбелязва, че често е чувала родители на тийнейджъри да се оплакват: „Той беше толкова добро дете, толкова добре възпитано, с толкова добри обноски, толкова добре облечено. Вижте го сега!”. На това тя отвръща със следното:

„От малък той се е обличал по начина, по който сте му казвали да се облича; правел е това, което сте му казвали да прави; казвал е нещата, които сте му казвали да каже. Той е слушал някой друг, който му е казвал какво да прави… Той не се е променил. Той все още слуша някой друг, който му казва какво да прави. Проблемът е, че това вече не сте вие, а неговото обкръжение.”

Откъс от „Безусловно родителство: преминаване от Награди и Наказания към Любов и Аргументация” на Алфи Кон. Copyright 2005 от Алфи Кон. Преведено от Петя Драганова-Цветкова и публикувано с разрешението на автора.
За повече информация посетете www.unconditionalparenting.com

/ следва продължение /

 


FacebookTwitterGoogle+TumblrPinterestSvejo

Posted in: Полезно

1,512 преглеждания

Comments are closed.