Баба гледа внуче

Да се чете с малка доза чувство за хумор и с по-голяма доза сарказъм…

grandma

Слънцето нагрява есенната земя и лекият ветрец погалва леко и без това готовите да полетят към земята златисто-кафяви листенца, останали като ненужни украшения на вече превалящата есен. Сред опадалата шума на пейка в парка две момиченца, едното на пет, а другото на седем години, кротко си играят. Гласецът не им се чува.

Всеки минувач ще ги помисли за сестрички, седнали една до друга, сгушени като котенца в своите дебели якета и топли ботуши. Гледат надолу и не се поглеждат. Ако някой им беше хвърлил любопитен поглед, щеше да види какво е предизвикало този унес и би се изненадал със сигурност, защото те не държат мобилни устройства, а нещо доста прозаично. По-малкото момиченце е хванало кукла в синя рокля и розови обувки, а по-голямото дете протяга ръце да я гушне.

От съседната пейка, залепена за тази, на която седят момиченцата, жена на около шейсет години внезапно прекъсва монотонно им шушукане. Тя затиска слушалката на мобилния си телефон към черното си кожено яке и с висок глас забранява куклата да се подава на по-голямото момиче, защото тя е купувана само за внучето й – то да си играе. Строга, но справедлива е бабата, защото позволява на “пришълчето”, както в този момент става ясно, да наблюдава как внучето й може и се забавлява с нея.

Малкото момиченце леко се смущава, връща назад подадената ръка с куклата. Децата не помръдват от местата си. Интересът към куклата е същият, само че по-голямото дете вече се старае да я докосва за не повече от две-три секунди. Те знаят, че са наблюдавани зорко, както полицаят следи с повишено внимание навъртаща се около скъпа витрина банда. Баба гледа внуче.

Има едно особено неприятно чувство като това човек да се събуди рано сутрин с лека блажена усмивка, окрилен от благ сън и в следващия момент като след шамар да отвори широко очи от иззвъняването на служебния телефон. И то в неделя. Така може би щеше да се почувства някой “свидетел” на съседната пейка, но добре че там е празно. А възрастната жена се гневи на глас, не може да доразкаже спокойно къде е припичала снага лятоска. Има да върши важни задължения. Тя е баба, гледа внуче.

Децата продължават да си измислят непривични за възрастта им игри. Двете с подскачащи движения се преследват около катерушките. И се смеят. Куклата е станала вече скучен обект. Дискомфортът на жената смачква есенната картина. С телефон вече в джоба и свободна дясна ръка тя чертае въображаемите граници.

Поправя командата с категоричен тон нейното внуче да се завърне бързичко. Другото може да тича чак до катерушката отсреща, но внучето й трябва да спазва невидимата граница – до дървото пред тях и обратно. Малко е, затова… Пет години не са толкова много, че да се играе на катерушките в парка свободно. Баба знае, тя гледа внуче.

Междувременно и двете деца се връщат. По-голямото момиченце от солидарност. Малкото – защото е послушно. Пак разглеждат куклата, още по-тихо. Тишина пред детските катерушки, нарушена от последващ разговор по телефона на така притеснената баба с някоя друга баба като нея, която седи на някоя друга пейка в някой друг парк и в някой друг град. Те са нащрек, наострени като зли кучета за всички “беди”, които могат да сполетят тяхното най-скъпо – внучето…

Мъдрите деца, родили се с ново знание за важните неща от живота не се тръшкат, не критикуват, не плачат, не осъждат. Те са снизходителни и вътрешно знаят, че са тук, защото старото вече не може да бъде актуално. И няма на какво да ги научи.

Този материал е любезно предоставен от www.highviewart.com