Аз съм възможна майка

Едно интервю, дадено специално за “Първите седем”, със съставителките на сборника “Възможните майки”, който излезе скоро на книжния пазар – Емилия Миразчийска и Райна Кастолди. Те ще ни разкажат повече за проекта, свободното говорене по темата и възможността да избираш дали да бъдеш майка.

 

Визитка

Емилия Миразчийска – културолог по образование и учител по призвание с четиригодишен опит като преподавател по история на изкуството в Италианския лицей. В сборника “Възможните майки” е в двойната роля на съставител и издател заедно с Райна Кастолди. Двете са приятелки вече 20 години – още от първи курс в университета. Райна Кастолди е журналист и преводач на свободна практика в Милано, където живее от 15 години. Италианската връзка присъства и в първата книга от издателската програма на “Скалино”. Тя включва истории на 116 жени, 14 от които са написани на италиански и са преведени на български от Емилия и Райна. Този, по-скоро транснационален отколкото българо-италиански проект, е започнал от един анонимен текст, който продължава да се развива. През септември ще излезе и италианското издание на “Възможните майки”, в което ще бъдат включени и нови истории – както италиански, така и български, но също така и други, написани на испански и английски. В българското издание на “Възможните майки” има и два текста, преведени от руски, един от сръбски и един от английски. Всички те са писани специално за този проект. http://www.scalino.eu/

 

1. Емилия, ти майка ли си? 

Аз съм възможна майка или казано иначе не съм майка, но все още мисля, че мога някой ден да стана.

 

2. Защо ти е интересна темата за майчинството?

Защото се оказа онова нещо, чрез което жените се определят и самоопределят. В тази тема е заключена философията на всяка жена, тя е основополагаща за всяка една жена, доколкото се смята, че основното предназначение на жената е да ражда деца и доколкото жената е различна от мъжа с биологичните си дадености – единствената, която от хилядолетия досега може да ражда деца, да „дава живот”.

 

3. Какво мислиш за майчинството?

Истината е, че не съм мислила много. Да стана майка никога не било за мен най-важната цел и съм сигурна, че ако съм го искала силно, животът ми просто щеше сега да е друг, но аз харесвам как животът ми си върви и без да съм майка. Не се чувствам лишена от нещо, без което той не би имал смисъл, не се плаша от това, че не съм „дала живот” и абсолютно никога не съм се чувствала безполезна, неизпълнила дълга си към обществото. Напротив, винаги съм изпълнявала този дълг, защото вярвам, че умея да уважавам, да вдъхвам увереност и сила на хората, добра съм и в това да упреквам, и да възпитавам, добронамерена и снизходителна съм и мога да обичам.

 

4. Знаеше ли, че тази книга ще има успех?

Да, бях сигурна, че ще има, затова се заехме да я направим. Винаги съм си мислила, че ако се реша да правя книга, би имало смисъл само, ако тази книга стигне до много хора и да бъде наистина важна за тях. За мен истинският успех е в това, което ми казаха много от авторките в книгата. Много от тях после споделиха с мен, че написването на текста, с който участват в проекта е имало много силен емоционален ефект върху тях, че именно този текст е подредил начина, по който приемат живота си, предизвикал е, ако мога така да кажа, едно наместване на пластовете от битието, подействал е като освобождаване.

Това е книга, в която са събрани много сълзи. Има един променлив обем от тежест, има една тежест, която книгата е приела и този обем ще се усети предполагам от всеки, който я прочете. Разбира се, има и някои истории, които олекотяват тази тежест, „по-лигавите” или „веселите” истории, за които ми говорят някои от авторките вече като читателки на книгата. За мен обаче всяка една историите казва нещо важно.

 

5. Как според теб се постигна това искрено и емоционално говорене по темата майчинство и не-майчинство?

Трябва да сме благодарни на облака от анонимност, в който са текстовете. И разбира се, на авторките, които приеха предизвикателствата на проекта, приеха да напишат текст, който сам да търси читателя си, без да е свързан с името на автора си. Не че някои текстове щяха да са много по-различни, ако над тях стоеше името на автора им. Но общата нагласа на откровеност нямаше да е същата. Ние от „Възможните майки” не сме се скрили зад анонимността, нито се боим, че някой ще критикува или осъди написаното от нас.

 

Да, идеята дойде от анонимния текст в началото на книгата, от който тръгна всичко. Никой не знае кой го е написал и няма начин да се стигне до първоизточника му. Сред имената на нашите авторки е „Мадам Аноним” например. Казвам това, защото неведнъж ме питаха коя е „Мадам Аноним”. Много преди да прочета този анонимен текст, яростно циркулиращ във форума на бг-мама, бележки и линкове в една социална мрежа и най-различни блогове, бях чела размишленията за анонимността на Мишел Фуко (философ, от който аз лично съм чела повече интервюта отколкото книги). Още като студентка ми бе направило впечатление онова, което той казва за избора на анонимността като средство да се обърнеш направо към потенциалния читател като към единствения важен за автора индивид. Мишел Фуко казваше нещо такова: „След като не знаете кой съм аз, ще бъдете по-склонен, докато четете, сам да схванете какво казвам и това ще ви позволи просто да решите – това е така, това не е така, това е правилно, това не е правилно, да се съгласите или не”.

 

6. Кой е твоят текст?

Мога да кажа кой текст бих искала да съм написала аз. И това е текстът със заглавие „Майчинството, не-майчинството и свободният избор”. Това е един текст, който интерпретира въпроса с майчинството (даже по-скоро го поставя) като въпрос не на природен инстинкт, на някаква биологична потребност, която нашето тяло е определено (програмирано) да реализира през своя житейски път, а го поставя в перспективата на една социална конвенция, регулирана от традицията и обществените нагласи, която като такава предполага възможността за нашия свободен избор. И точно тук е пресечната точка на тялото (което уж е програмирано) и на социума, който сякаш също е програмиран и се опитва да наподобява програмирането на тялото, като настоява, че има едно решение – че една жена задължително трябва да стане майка…

 

7. Кажи на кой текст плака?

Ще кажа, че плаках малко след като написах моя. На този, на който плачат всички не плаках, но ме побиваха тръпки.

Ще оставя на другите въпроси да отговори моята приятелка Райна Кастолди, с която заедно минахме през всички перипетии на съставянето и на издаването на тази книга.

 

8. Райна, какво те изненада, когато книгата излезе?

Радостта на всички авторки беше предсказуема. Изненада ме грижата им за тази книга и след излизането: как помагат да проходи, да се настани сред останалите книги на пазара, спонтанната реакцията на 116 жени – „Това е моята книга!”. Изненада ме и нетърпението на италианските майки да започне събирането на текстове за италианското издание. Донякъде се радвам, че те не могат да прочетат българския вариант – така и техните разкази ще са искрени и неповлияни от сравнението с вече написаното.

 

9. А в какво беше сигурна?

Че си струва рискът.

 

10. Сподели ни любим цитат от книгата?

Ще посоча няколко само при условие, че подчертая, че те са само част от многото. Избирам ги, защото са кратки.

 

Харесва ми самоиронията в текстовете. Например във финала на „Не се страхувах да летя със самолет” пише: „…Продължавам да летя и да се боя. Дори и когато не чекирам багаж, най-тежкият куфар е винаги с мен – страхът да не оставя децата си без майка. Децата са на 26 и 20 години”.

Друг любим цитат е контекстът, от който идва заглавието „Е, ми, какво правим? Работиме.”

Възхищавам се на способността на самооголването на авторките в „Историята на един проект”, в „Игра на кукли” или в „Няма начин да няма начин”. Омая ме поетичността, която е проникнала в текстове като „Даровете” или „Майчин дом – етаж 7”.

 

11. Промени ли се нещо с теб по време и след издаването на книгата?

Да, определено. С пристигането на текстовете започнаха да се натрупват гледни точки, за които човек обикновено не се замисля. В тези редове има толкова откровеност, че те учат на толерантност и разбиране съвсем неусетно, но същевременно неотменно.

 

12. Разкажи ни история?

Книгата беше вече завършена и на път за печатницата, когато дойде последният текст. Седнах да пиша отговор, че срокът отдавна е изтекъл и за съжаление не можем да го включим. После реших все пак да го прочета и веднага започнах да настоявам пред Емилия и тя да го прочете, за да го включим дори, ако трябва да се увеличат печатните коли.