Аз съм гладен
“Аз съм гладен” е толкова нормална реплика, която всеки един родител чува по няколко пъти на ден по различни начини от своето дете – ако е малко плаче, ако е по-голямо сочи, ако може да говори казва. И родителят мигновено дава на своето малко да яде с чувство на голямо задоволство. Няма по-силен инстинкт от този да нахраним малките. Децата доста често усещат тази наша огромна слабост и я превръщат в лесно оръжие за манипулация, като се превръщат в злояди злодеи, с които водим една от най-неприятните войни.
Спомням си, че когато големият ми син беше между 3 и 5 годишен приложи това оръжие срещу нас и да си призная честно спечели. Нямаше по-ужасно нещо от това да го гледам как всеки ден в ресторанта до плажа изпиваше на един дъх натуралното сокче и после казваше – “не съм гладен” и хукваше да си играе с децата от съседните маси. И така десет дни на морето успя да оцелее само с натурални сокчета, царевица на плажа и нещо дребно. Ние обаче с мъжа ми истински преболедувахме този период и си го спомням като един от кошмарните ми. Естествено, тогава синът ми не се разболя, беше в чудесно настроение и се чувстваше добре, докато ние едва удържахме нервите си. Оттогава си дадох сметка, колко силно в нас е закодирано да нахраним своите деца и колко притеснени и боледуващи, дори зависими можем да се чувстваме и да бъдем, когато малките спрат да ядат. Но какво става с деца, които никога не са се хранели, когато са гладни и не са яли това, което им се яде?
Да, за съжаление това се случва с децата, които задълго са гледани в институция. За нашето семейство беше истински шок да видим как се отразява това върху тези малки хора. В началото двете братчета, които гледаме като приемни родители, не познаваха състоянието си на глад. Очакваха от нас да им сервираме това, което им се полага в точно определено време. За една година никога не чух репликата – “аз съм гладен”. Ядяха, когато им се сервира, каквото им се сервира. В чиниите трябваше да има точно определено количество храна и всеки път обидено констатираха, как е възможно един да получава повече, а друг по-малко. После се учудваха на факта, че в чиниите ни може да има различна по произход храна и това също ги възмущаваше. Всички трябваше да имаме в порциите си едно и също нещо, по абсолютно равно количество. Приемаха факта, че можеш да си вземеш ябълка от коша за плодове като престъпление и също ни гледаха осъдително или пък казваха: “еми щом пък ядеш ябълка и аз ще си взема една”, но не смееха въпреки това да го направят, докато не получат изрично потвърждение.
Гледаха ни просещо и жадно или обидено, но не смееха да си поискат. Хващала съм се, че в този първоначален етап от приемничеството ни, умишлено съм се скривала в кухнята, за да си хапна нещо, без да ме гледат и разпитват децата ама как така ям и какво пък толкова си хапвам. Не помагаха нашите обяснения, че в семейството можеш да ядеш, когато ти се яде, колкото ти се яде и каквото ти се яде. Те го приемаха машинално и после пак се възмущаваха или тичаха сутрин боси в кухнята, за да хапнат нещо преди да сме станали.
Трябваше да мине цяла година и пак продължаваха да пъхат храна в шкафовете си за дрехи. Две години и половина по-късно все още ги прихваща нещо и се крият, когато си взимат от бисквитките или пък трябва да си повторят десет пъти “щом е на масата мога да си взема”, за да се осмелят. След толкова време все още, когато ги наблюдавам си мисля, че и двамата не са преодоляли модела на дома и продължават да се хранят машинално, изяждат всичко независимо дали им харесва и дали са се нахранили, взимат си десерт, просто защото им се полага. И някак все още ми трепва сърцето от радост, когато чуя заветната реплика от тяхната уста – “Аз съм гладен”.
Пишете ми и споделяйте своя живот с приемни или осиновени деца на: dmilena@abv.bg
1,742 преглеждания
