Нормалните деца са шумни деца

Спрях да се сърдя на децата си… Това стана някак неусетно и вече от доста време не им се ядосвам така, както преди.

Случи се, след като започнах да гледам на децата си като НА ДЕЦА. По-рано невинаги успявах да го правя.

Човек се развива и пораства през целия си живот, повечето възрастни си остават на една или друга психологическа възраст, наоколо има много малко хора, които се държат адекватно за годините си, и защо тогава имаме толкова високи изисквания към децата?

Ако се понаблюдавате, може да забележите, че когато се ядосваме на децата си, ние не ги виждаме такива, каквито са, а гледаме някакви образи, които сме си измислили. Или пък виждаме „малки възрастни“, които не се вписват в общите норми на поведение – глупави, непоследователни, нерационални, неадекватни, изискващи, алчни, несговорчиви, ревниви, завистливи, понякога жестоки и груби, а също и неблагодарни, и неучтиви… Но работата е там, че това всъщност са нормални характеристики на съвсем нормално дете на определен етап от неговото развитие.

Нормалните деца са шумни деца, които плачат, идват да помрънкат, после пак отиват да играят и пак се връщат, ревейки. Играят, бягат, радват се, викат, защото не могат да говорят тихо, пеят, танцуват, ядосват се, бият се и постоянно си измислят чудновати занимания.

Днес например на моите им хрумна да скачат от шведската стена върху възглавници на пода. И това предизвика див възторг!

Те не могат да се договарят, особено когато се отнася за играчки, не могат да делят, не успяват да се справят в сложна, конфликтна ситуация и честичко викат или удрят събеседника си, защото „ама той не ме слуша!“ Те не могат да сдържат яда си към мама, която изобщо не разбира какво искат или не искат да правят и ги кара да действат против желанията си.

Те не умеят тихо да слушат как им се чете, без да прекъсват и да задават въпроси. Не умеят да шепнат, когато някой спи. Не могат да изяждат всичко, когато не им е вкусно. Щом не им се яде, значи няма да ядат. Дори когато са измолили домашен любимец те не могат правилно да се грижат за него и да го хранят навреме. Правят го спорадично, но с огромна любов и внимание!

Трудно им е да рисуват, без да разлеят водата, забравят, че трябва да мият четката преди всеки нов цвят. Затова и се получават толкова красиви цветни мацаници – като тези, на които се възхищавахме днес 🙂 Децата не умеят да ядат, без да сипят трохи около тях. Само възрастните го умеят.

Ако децата ви крещят, това не означава, че не ви обичат или уважават, или че не ценят усилията ви. Това просто означава, че им се вика. И слава богу! Викай силно, дете, нека целият свят чуе от какво си недоволно!

Понякога си спомням себе си на тяхната възраст. Това действа много отрезвително. Не очаквам от тях нищо, на което не са способни към този момент. Приемам ги такива, каквито са. Не ги вкарвам в норми, оставям ги да изпитват различни емоции, защото само когато изпитат целия спектър от чувства, ще започнат лека-полека да ги управляват.

Това, което е важно за тях на този етап, е да бъдат приемани и обичани, при това приемани с различията си, неумението си и липсата си на зрялост.

Статията е предоставена от издателство „Клевър Бук“
Автор Юлия Твердохлебова