Една разтърсваща история за силата, вярата и любовта

Коледа наближава и на всички ни се иска да вярваме в чудеса. Бих искала да споделя с вас тази разтърсваща история на Дими, Валентин и мъничкия Георги. Според мен тя е прекрасен пример за това как дори в най-трудни ситуации, човек никога не трябва да губи вяра и надежда!

Автор: Дими Кючукова Манолова

Момченцето ни се роди на 11.08.2013 г. в гр.София (въпреки че сме от Пловдив), тъй като в 4-тия месец на бремеността ми откриха, че има т.нар. аномалия гастросхизис или лапаросхизис (червата на бебето са извън коремната кухина, което е изключително опасно).

В началото една от лекарките в Пловдив ми сгреши диагнозата с омфалоцеле… дори ме попита при прегледа кога съм готова за прекратяване на бремеността?! Естествено, и двамата с мъжа ми бяхме категорични, че ще се борим до последно за детето си и отказахме. Тъй като в Пловдив се оказа, че не е препоръчително да се извърши операцията на бебето ни, се обърнахме към специалистите в София (Като в една много важна скоба бих искала да благодаря най-сърдечно на Проф. Огнян Бранков – който задочно, но животоспасяващо за детето ни, се намеси, Д-р Димитър Марков – който правилно диагностицира състоянието, както на бебето, така и моето (оказа се, че тогава съм била с много ниско разположена плацента и е било изключително рисковано за моя живот да се прави евентуално прекратяване на бременността, каквото дори за миг не съм и искала), Д-р Стоилов – който спаси детето ни 2 часа след раждането му и Д-р Славов – който се съгласи да ме оперира в този толкова стресиращ за мен, съпруга ми и детето ни момент!

Накратко историята ни е следната:

Бяхме се уговорили вече какъв ще бъде планът за раждането, като задължително трябваше да се извърши секцио.
Проф. Бранков е националният консултант на България по детска хирургия и ние се допитахме най-вече до него. Оказа се, че при подобни редки случаи като нашия, процедурата е следната – на датата за секциото ме оперират в Майчин дом и след това с линейка транспортират бебето до Пирогов при съответните специалисти в областта на детската коремна хирургия.

Съответно се свързах с Майчин дом, откъдето потвърдиха, че практиката наистина е следната, като е добре 2 седмици преди термина да бъда настанена в болницата.

Терминът ми беше на 27-ми август, а датата за операцията – на 22-ри август.
Трябваше да сме там на 12-ти, за да е всичко под контрол и наблюдение… но, уви, на мен водите ми изтекоха (бяха зелени, което е знак за някаква инфекция) към 03:00ч. през нощта в Пловдив, където няма кой да поеме нашия случай.

Набързо отидохме до най-близката болница, за да видят колко е разкритието ми и дали мога да пътувам веднага до София – разкритието беше само 1 см, но контракциите вече бяха на всеки 5мин… както и да е – събрахме набързо багаж, защото вече бяхме предупредени, че ще се наложи да останем в София поне месец заради състоянието на детенцето ни. Още в началото бяхме подготвени, че има около 10% вероятност нещата да не бъдат успешно завършени, но си заслужаваше всичко заради останалите 90%.

За 50 мин. стигнахме до София – в Майчин дом, където ги бях предупредила, че по спешност пътуваме и да имат готовност…

С изключително силни болки и стискане да не почна по-рано да раждам (все пак всичко се случва), малко или много бях облекчена, че ще ме поемат и веднага ще ме оперират, НО…не стана така… Направиха ми клизма и ме качиха в зала за раждане по естествен път… от което на мен направо ми спря сърцето, знаейки какъв е нашият случай.

Помолих да извикат лекар при мен, за да обясня за какво става въпрос и да ме вкарат в операционна зала, защото разкритието вече беше 5 см, а контракциите едва поносими… Главният проблем се състоеше в това, че не нося писмена препоръка за секцио от лекар, а им обясних няколко пъти, че такава щях да получа на 12-ти от Проф. Бранков и след това щях да бъда приета в болницата както си следва по реда… предложих да се обадим на Професора и лично да разговарят с него, тъй като той е подробно запознат с нашия случай и даже ни спести разкарване по болници, като още на първата ни среща каза, че не е нужно ние да се занимаваме с лекари – той ще се обади сам, когато настъпи моментът.

Беше ми отказано да се обадя по телефона, отказаха да ме оперират, тъй като първо – как съм можела да износя дете с такава диагноза, което ми се повтори няколко пъти, че или щяло да се роди мъртво, или щяло да умре до 3 дни, или , ако случайно оживеело – щяла съм да гледам цял живот един болен инвалид. Цитирам директно думите на лекар и то жена. Не искали да ме оперират, защото така и така плодът не ставал за нищо, ами само щели да си направят едно упражнение по секцио. Пък и от Пирогов никой нямало да се съгласи да ми вземе бебето за операция. Друг проблем им беше, че имам допълнителен проводен път на сърцето и как така лекарите ме пуснали да раждам по оперативен път. Отношението беше отвратително от въпросната лекарка, която категорично отказа да се занимава с мен…

В този момент вече не издържах – само се молех детето ми да бъде спасено, защото положението ми изглеждаше много страшно вече. Бяха ме оставили сама в стаята да умуват какво да ме правили и по целия коридор се чуваше как лекарката вика на висок глас по телефона на главния завеждащ, че някакво си вчерашно момиченце не знае какво иска и дава акъл на лекарите…
Не издържах и се обадих на съпруга си, който вече чака новини, че е станал татко, а вместо това ме чува разплакана по телефона, че не искат да ме оперират и отказват да се занимават с мен.

Той веднага се свърза с Проф. Бранков и колкото и да не го пускаха да влезе при мен, дойде – даде Проф. Бранков да говори по телефона с Д-р Славов, който се държа изключително внимателно и човешки с мен още от самото начало, за да им обясни за какво става въпрос и колко е важно да ме оперират по спешност.

Оттам вече се задействаха нещата след няколко мъчителни часа на разправии и предродилни болки. Съгласих се да подпиша документ, че на моя отговорност ме оперират, тъй като нямам писмена препоръка за секцио (а аз им го предложих още в самото начало), за да не ги съдя.. и така… най-накрая вече бях в операционната – всички там бяха изключително внимателни с мен. В 9:58ч. се роди прекрасното ни детенце – Георги Валентин Манолов – показаха ми го набързо и ми го дадоха да го цункам преди да го отведат. Този момент никога няма да го забравя. 🙂
Притесненията не спряха дотук обаче.

След 2 часа синът ни беше опериран и в стабилно състояние, но тъй като е направил сепсис още в корема ми, а пък и заради забавената операция, дълго време чакахме да се възстанови и да укрепне.

Първите 4 дни мъжът ми търчеше напред назад из София, ту в Майчин дом при мен, ту в Пирогов при бебчето ни…

Като цяло прекарахме в София 45 дни. Детето ни беше на 2 пъти на ръба заради тежката инфекция и неправилното лечение на моменти (тъй като хванахме отпускарския период и дежурни бяха все млади сестри, които явно за първи път се сблъскват с такъв случай). Беше в кувиоз доста дълго време, имаше анемия, лека кислородна зависимост и упоритата инфекция… Благодаря и на Д-р Боева, която реагира светкавично и овладя най-накрая инфекцията, след като беше почнал и да кърви през нослето. След нея в Първа градска Д-р Симов пое нещата, докато всичко бъде изчистено и всъщност той бе този, който изписа Гошето на 45-ия ден.

Днес детето ни е живо и здраво, само с една направена операция, като се надяваме нещата да вървят все така добре и да не се налагат други, тъй като има вкарано специално платно, което държи мускулите в коремната кухина. Няма пъпче, но не му и трябва – има си белег на истински боец, тъй като всички лекари казаха, че е много силно дете.

Оказа се, че никъде по червата на бебчето ни нямаше некроза и успяха успешно да ги вкарат всички в коремната кухина. В началото го захранваха през сонда и на 11-тия ден изкара първите тапи и след това първото ако, което за нас бе голямо щастие, тъй като това е знак, че червата започват да работят сами. Вече няма анемия, изхожда се редовно и расте като всяко друго детенце.

Та след цялата тази тирада… искам да кажа защо номинирам съпруга си – Валентин Манолов, за най-съпричастен мъж на годината (Инициатива на doula.bg, за която можете да научите повече тук:

Нито за миг не ми позволи да падна духом или да загубя вяра в детето ни. Беше до мен във всичко и в най-важния момент се намеси, за да ни оперират и двамата с бебчо.

Въпреки че ходи на работа през деня, мъжът ми винаги ми помага с каквото може и ме отменя в грижите, тъй като сама гледам Гошето, а в началото, миличкият, беше много стресиран от болниците, а беше и с много силни колики… но вече всичко е наред – расте щастливо, обграден с Безусловна Любов и Радост.

Сега сме още по-силни, още по-близки и се обичаме още по-силно!!!

Благодаря му с цялото си сърце, че го има и че избра да е точно до мен 🙂

Статията е любезно предоставена от Олга Дукат и doula.bg