Говорните нарушения – част първа

Прочети също: “Говорните нарушения – част втора”

Както добре знаем, никой не се ражда научен да говори, дори и родния си език. Тази жизненоважна комуникативна способност човек придобива постепенно, с течение на времето. Понякога обаче (статистиките сочат, че в съвременното общество все по-често) децата имат трудности с артикулацията на някои звукове, което е предпоставка за редица проблеми в по-късна възраст. Как да разберем кога дефектите в изговора ще отминат сами и кога се налага да потърсим професионална помощ. Ще ви разкажем и за една сравнително рядко търсена у нас консултация  – с логопеда.

Повече за специалиста логопед

Логопедът е специалист, който се занимава с корекция и премахване на говорни нарушения и проблеми с артикулацията на звуковете. Той е диагностик, психолог и педагог. От подобни затруднения обикновено произтичат и нарушения при правописа, четенето, писането и някои логико-математически операции, затова и те влизат в обсега на логопедичните компетенции. Логопедията като наука изучава проблемите с речта и езика и гласовите нарушения. Изследва и прилага терапия при комуникативни нарушения. Важно е да се открие и причината за говорния дефект, особено когато той засяга поредица от звуци и носи след себе си по-сериозни смущения. Малко известно е, че логопедията се занимава и с нарушенията в гълтането – дисфагия. Тя често е определяна като клон на педагогиката.

Трябва да знаете, че прегледът при логопед или продължителната терапия при такъв по никакъв начин не са неприятни или болезнени за пациента. Играта е основният механизъм за обучение при децата, особено под определена възраст, така че специалистите логопеди най-често си служат с нея като средство за постигане на целите си. И не забравяйте – колкото по-рано детето се заведе при логопед и с него се започне работа, толкова по-бързо и лесно ще се раздели с проблема си.

Как артикулираме звуците?

Артикулацията представлява пътя на образуването на определен звук в поредицата от говорни органи. Човешката реч в основата си представлява артикулационен процес, който се изразява в специфичните координирани движения на различните говорни органи. Изискват се следните по-общи групи органи:

1. Източник на енергия (белите дробове, които доставят издишната струя);

2. Вибриращ орган (гласилките);

3. Резонаторни кухини (гърлената, устната и носната кухина);

4. Нервна система, която да синхронизира действията на изброените органи.

Конкретните органи са следните: бели дробове с трахея, гръклян с гласилки, гърло, нос и уста/ устни (тук се включват подорганите език и небце, много ключови при самата артикулация, както и алвеолите). Те образуват тръба със сложна форма, простираща се от белите дробове до устните. Интересно е да се отбележи, че първичната биологична функция на тези органи не е била артикулацията на звукове, а дишането и храносмилането. По-късно у човека се развиват говорни способности. Белите дробове не участват директно при звукообразуването, те доставят само необходимия въздух. От белите дробове въздухът преминава през трахеята и гръкляна, за да достигне до устната и носната кухина. Гръклянът (лат. ларинкс) е мястото, където се извършва т.нар. фонация – т.е. озвучаването на издишната струя посредством действието на гласилките. Гръклянът всъщност представлява кутия от хрущяли, свързани помежду си със сухожилия и мускули, което го прави подвижен. Същинската артикулация се извършва в артикулационния апарат. Това е т.нар. гласов канал или тракт. Дължината му при възрастен човек е около 17 см. Тази тръба, простираща се от гласилките до устните, има действието на резонатор. Тя обхваща гърлената, носната и устната кухина. 

Звуковете на речта се делят на две основни групи – гласни и съгласни. Най-общо казано от артикулационна гледна точка разликата между гласни и съгласни се състои в наличието или липсата на пречка – преграда или стеснение, които въздушната струя да преодолее. При гласните има само глас, а при съгласните – и шум.

Обикновено съгласните са тези, които създават проблеми при изговаряне. На тях ще се спрем по-подробно. Те се делят на звучни и беззвучни. Според мястото на учленение съгласните в българския език се разпределят в 4 основни групи – лабиални или устнени (п, б, м, ф, в), алвеолни (т, д, с, з, ц, дз, л, н, р), преднонебни (ш, ж, ч, дж, й), веларни (к, г, х). Не е необходимо да проследяваме подробно артикулацията на всички звукове в българския език, но ще направим това с тези, които най-често създават трудности:

• Р – спада към групата на т.нар сонори. Те са особена група звуци, защото в артикулационно отношение се учленяват и като гласни, и като съгласни. „Р” се артикулира по схемата преграда – проход – преграда. Поражда се слухово впечатление за треперливост (вибрантност).
• Ф, В – учленението се осъществява чрез приближаване или леко докосване на вътрешната страна на долната устна до горните резци. Така се образува тесен проход.
• С, З – образуват се с къс и тесен проход на предната част на езика и страните на алвеолите („килийките” на горната и долната челюст, в които са поместени корените на зъбите). Възниква съскав шум.
• Ш, Ж – учленяват се в по-широк и кръгъл проход, образуван в горния край на алвеолите и крайната предна част на твърдото небце. Участват и устните, които леко се изтеглят напред и слабо се закръглят.
• Ч, ДЖ – последователно се образува преграда и проход. Преградата се образува от предната част на езика, която плътно се допира до горния край на алвеолите и твърдото небце. Устните не участват.

Най-често се обособяват следните групи нарушения – нарушения на звукопроизношението; нарушения на темпа и ритъма на речта (заекване, бързоречие и бавноречие); разстройства на речта, свързани с нарушения на слуха и недоразвитие на речта или загуба на съществуваща вече реч. Ще проследим по-подробно най-често срещаните, а именно нарушенията в звукопроизношението.

Най-разпространените говорни нарушения са:

• Артикулационни нарушения (дислалия)

Това са най-често срещаните комуникативни нарушения. Те се изразяват в замени, пропуски или изопачаване на съгласни звукове, като обикновено това са: „Р”, „Л”, „С”, „З”, „Ц”, ”Ш”, „Ж”, „Ч”. В повечето случаи се наблюдават:

•  Ротацизъм

С този термин се обозначава неправилната артикулация на сонора Р. Това включва липса, замяна или изопачаване на звукa. Звук „Р” е един от най-трудните за артикулация. Правилното му артикулиране изисква изключително високо ниво на овладяване на движенията на говорните органи. Учленява се с редуване на преграда-проход-преграда за много кратък период от време. Страничните крайчета на езика се притискат до страните на небцето, а върхът му се докосва до алвеолите (преграда), отпуска (проход) и отново се докосва (преграда). Ротацизмът се изразява в изпускане на звука, замяна с друг звук (най-често „л”, също „д”, „й”) и изопачаване на звука (т.е. неправилното му произнушение).

•  Сигматизъм

С този термин се обозначава неправилната артикулация на звуковете С, З, Ц, Ш, Ж, Ч. Тези звукове се разделят на две групи: съскави (с, з, ц) и шушкави (ш,ж,ч). Сигматизмът се изразява в липса, замяна ( най-често „с” и „з” се заменят с „ш” и „ж”, по-рядко с „т” и „д”) или изопачаване на звук.

• Гласови разстройства (афония)
• Забавяне или забързване на потока на речта
• Говорни нарушения при вродена цепнатина на небцето или устните (ринолалия)
• Разстройства в следствие на проблеми в артикулационните органи (дизартрия). Често е следствие от церебрална парализа.
• Заекване и запъване
• Езикови и говорни нарушения в следствие на увреждания на централната нервна система (афазия)
• Проблеми с писмената комуникация (дислексия, дисграфия)
• Говорни и езикови разстройства, произтичащи от други по-сериозни заболявания