Не съм майка

Историята за това, че не възприемам себе си като майка, а пък съм точно такава в момента и то на три момчета, започва някъде преди 23 години. Тогава, между редовете с чинове на Френската гимназия в София, се водеше следният разговор между мен, моята приятелка и да речем “красавицата-отличничка на класа”. Разговорът беше на тема „Как си представяме другата след 10 години”. Момичета бяха единодушни по отношение на мен. “Много добра майка”, казаха те. Това ужасно ме засегна. Прозвуча ми изключително подценяващо – все едно ми заявиха така и така не ставаш за друго, не блестиш с талант, интелект или красота, не е възможно да имаш волята и смелостта да станеш писател, пътешественик, откривател, добра любовница, президент, шеф на фирма и всичко останало – но пък ще си страхотна майка. Отчаях се и вътрешно реших да се съпротивлявам срещу ранното статукво, което не отговаряше на широките ми мечти за самостоятелност, пътешествия, мъже, авантюри, за които беше жадна моята петнайсетгодишна природа. Образът на майката ме отблъскваше ужасно – представях си една добродушна и сговорчива, леко пълна жена, която готви, чисти, кърпи и чака да се прибере съпругът й, децата. Да сложи масата и с трепет да очаква коментарите на всички дали е успяла да приготви поредната манджа и оценките на семейството да озаряват или нацупват дебелите й бузи. Ужас! Не исках такава съдба. Аз си мечтаех да бъда обичана и да правя секс с момчето, в което бях влюбена от две години, да сме свободни и далече от опеката на родителите си. Денонощно да четем книги и да си даваме и последните пари за кино. Нищо друго не желаех в този момент. А те двете – “майка”!

Но както става в приказките, двете орисници се оказаха прави. Ако сега красавицата-отличничка е успяла да попадне на някои мои медийни изяви в последно време, съм сигурна, че би казала: “Ето, аз си знаех, тя стана добра майка”.

Днес съм майка на три момчета – Христо – 15, Габриел – 8 и Карлос – 6, като двама от тях не съм родила. Взех ги от дом за деца, лишени от родителски грижи. Дълга история. И понеже с мъжа ми решихме да бъдем приемни родители, а не осиновители – това решение се оказа изключително екзотично за ширините на България и доведе до голям медиен интерес и така започнаха да прожектират мен, мъжа ми и децата ни като образи на модерни, смели хора, които правят героични неща. Изминахме и този път без особено удоволствие, защото медийното отразяване винаги е плоско и те вкарва в стереотипи, които уморяват. Съгласявахме се в началото по молба на разни организации с цел популяризиране на приемната грижа. Но се оказа, че за две години не сме успели кой знае колко да повлияем на хората и само изхабяваме излишно енергията си. Днес в повечето случаи отказваме да се показваме. Но! Наистина, аз станах популярна като приемна МАЙКА. Явно някои неща не са случайни. Все още си спомням за онази ученическа история с усмивка и разбиране, че да, аз станах популярна майка.

Истината е обаче, че “не съм майка”. Чувствам се момиче. Обичам да мързелувам, да спя с дрехи, да съм сама, да се разхождам с един приятел, с който се хилим като луди на всичко, което видим по улицата, все още обичам да се натискам с мъжа ми на обществени места и ако входовете не се заключваха, сигурно щяхме да правим секс пред нечия врата. Обичам да харча без да му мисля, мразя да пазарувам по Коледа, мразя да ходя в учреждения и да говоря с администрация, защото нищо не разбирам и се паникьосвам. Обърквам се дори, когато трябва да си извадя обикновен документ. Лесно можеш да ме излъжеш, наивна съм. Давам пари на просяците. Не каня гости вкъщи напоследък. Не обичам семейните приятелства или по-точно ги избягвам. Вярвам, че хората, които ме обичат и ме познават истински не ми идват на гости. С тях пътешествам и се разхождам, кискам се и скитам. Вярвам, че отгоре над нас има едни “сценаристи”, дето праскат ежедневен ситком, но вече им хванах номерцата и са ми ясни. Мразя да работя за корпорация и да харча безсмислени пари за скъпи чанти и обувки. Винаги съм леко парцаливичка и не мога да бъда нахална. Ядосвам се и не се харесвам, когато толкова пъти са ме побутнали, настъпвали и неглижирали, че трябва да извикам и да съм груба, за да оцелея. Мразя да викам и да съм груба. Дори съм леко тъпичка и неамбициозна. Влюбчива съм, много. Но се пазя, не искам да изневерявам, защото това наранява човека до мен. Обикновено имам проблем с “прилепчивите” хора и ми е трудно да се справям с тях. Никого не искам да подлъгвам, просто искам да съм лека като пеперуда и да си подхвръквам. Не обичам да ме карат да се чувствам виновна в любовта. Обичам слънчевите петна по улиците, мъдрите физиономии на разни бебета, с които се разминавам, обичам искрената размяна на думи, самоиронията ме разсмива, слабостите в хората ми харесват. Понякога се изчервявам. Обичам да пипам. Да вкусвам и да мириша. Смущават ме продавачите, които ме питат какво желая. Нищо, освен да пипна нещата в магазина и да си тръгна. Обикновено нямам пари.

Горе-долу това съм аз, днес повече от всякога. Вече съм успяла да се огледам в много огледала и на 38 години знам тези неща за себе си. Приела съм се и само така отвътре положението е добре, не се унищожавам. Имала съм периоди на борба и отстояване, на отхвърляне и страдание, когато съм навличала разни образи като чужди дрехи и съм се чувствала зле. Жалко, наистина, че ми костваше толкова време, за да махна излишните неща от себе си и да се приема такава каквато съм, отвоювано. Вече трудно успяват да ме засегнат. Опитват се!

Една от големите клопки е майчинството, така е! Колкото и да е подготвена жената, никога дори не може да си представи, какво реално я очаква. Там има едно огромно оръжие, което Ъпдайк добре е дефинирал като “малкият бог”. Когато майката роди дете, тя вече притежава своя малък бог, от когото е напълно зависима. Ако бебето е щастливо и мама е щастлива, ако бебето боледува и мама боледува. Неминуемо е това да се случи с всяка нормална майка. Но, как да оцелее идентичността на жената при това положение? Не знам точно. Ето как се случиха моите стъпки по отношение на това да отгледам човек, като успея да се запазя като човек.

Първа стъпка:

Още когато родих Христо на 20 декември 1995 г. и ми го показаха за първи път в родилната зала… Аааааааа, получих, да кажем просветление! Видях хитри очички на малък човек и си казах „Значи това било – на земята е дошъл непознат, когото трябва да опозная и да му помогна да порасне”. Когато чуя разни майки да ми казват, че са изпитали невероятна обич още в този първи момент, не им вярвам. За мен това беше ключов момент, който няма да забравя никога и от който съм се водила през цялото време на отглеждане на сина ми – да призная суверенното му право на отделна личност, различна от мен и баща му. Беше ми трудно да опазвам това негово суверенно право в детската градина и особено в училището. Най-тежко съм преживявала упреците на “семейните приятели” по отношение на възпитанието на детето ми. Смятаха го за арогантен и разглезен, защото винаги е изразявал мнението си и е държал да зачитат вкусовете и желанията му, независимо от това на колко години е. За нашата култура, дете да има право да казва на големия да си загаси цигарата или да намали музиката, или че в този ресторант не му харесва, е недопустимо. Последният такъв упрек прерасна в скандал преди 2 години, когато окончателно приключих с общуването между семейства.

Втора стъпка:

Успях да науча себе си, че не е важно всеки път да е сготвено и изпрано, за да докажа по този начин колко безотказна майка-машина съм.

Трета стъпка:

Уча се да не ме е страх. Не мога да контролирам всичко.

Четвърта стъпка:

Говоря му за себе си – не скривам от него слабостите си, мъките, мечтите си, колко пъти съм наранявала баща му и какво ми се е случвало. Признавам си грешките.

Накрая само ще кажа, че не знам какво съм постигнала, но обичам да общувам с Христо и най-вече да пътуваме заедно. А що се отнася до другите две джуджета, които спасих от дом за деца, лишени от родителска грижа, с тях сме още в началото. В момента ги уча да познават света около нас и да спазват правилата за оцеляване. Те ми припомниха колко възхитителни неща ни заобикалят.

Радвам се на четиримата мъже, които са около мен. Успях да се спася от разни клопки и да ги науча, че мама не е идеалното създание от рекламата за мляко. Затова наистина вярвам че “не съм майка”, а просто щастливка, която има голямо семейство с много мъже и купища пране.

Текст от книгата “Възможните Майки”