Дракончето с шоколадовото сърце (откъс)
Стефани Бърджес
Не мога да кажа, че някога съм се чудила какво е да бъдеш човек. Дядо Гранат винаги казваше: „По-добре да не говориш с храната си“, а както всеки дракон знае, хората са най-опасното от всички ястия. Разбира се, като млад дракон, единственото нещо, свързано с тях, което бях виждала, бяха техните скъпоценности и книги. Скъпоценностите бяха възхитителни, но книгите им – просто ужасно досадни. Какво разхищение на мастило! Независимо колко упорито присвивах очи, никога не успявах да прочета повече от първите няколко параграфа от нечетливия дразнещ текст. Последния път, в който опитах, толкова се подразних, че изгорих до пепел три от техните книги с гневните си издишвания. – Нямаш ли по-възвишени чувства? – попита брат ми, когато видя какво съм направила.
Джаспър искаше да бъде философ, затова винаги се опитваше да бъде спокоен, но неговата опашка започна да се мята застрашително, разпращайки златни монети из пещерата, докато гледаше гневно димящата купчинка пред мен. – Само си помисли. Всяка една от тези книги е била написана от създание, чийто мозък е с размера на половината от твоята предна лапа. И все пак очевидно дори те имат повече търпение от теб!
– О, така ли? – Обичах да дразня възвишения Джаспър, докато загуби самообладание. И сега, след като бях унищожила моите малки хартиени неприятели, бях готова за забавление. Затова се подготвих, люспите ми леко трепереха от скрито удоволствие и казах:
– Е, всеки, който иска да прекарва времето си, четейки и драскайки, трябва да има миниатюрен мозък. – Арргххх! Той издаде най-задоволителния яростен рев и скочи напред, приземявайки се точно на мястото, където бях стояла преди миг. Ако не го бях очаквала, щях да се блъсна в планина от разпилени диаманти и смарагди и моите все още нежни люспи щяха да бъдат наранени. Но Джаспър беше онзи, който се приземи там, докато аз радостно подскочих на гърба му и потрих муцуната му в купчината от камъни.
– Деца! – Майка ни надигна глава от предните си лапи и издаде продължително и мъчително изсумтяване, което разпрати още златни монети из пещерата. – Някои от нас се опитват да спят след дълъг и изтощителен лов!
– Щях да ви помогна с лова – казах, скачайки от Джаспър. – Ако ми бяхте позволили да дойда.
– Люспите ти дори не са се втвърдили достатъчно, за да издържат на вълче ухапване. – Голямата глава на мама се наведе надолу към блестящите й синьо-златисти лапи. – Какво остава за куршум или заклинание от магьосник – добави уморено.
– След трийсет години може би, когато почти ще си пораснала и готова да летиш…
– Не мога да чакам още трийсет години! – изревах аз. Гласът ми се понесе с ехтене из пещерата, а дядо и двете ми лели издадоха сънливи протести откъм дългите тунели на нашия дом, но аз не им обърнах внимание.
– Не мога вечно да живея затворена в тази планина, правеща нищо, не излизаща никъде. – Джаспър използва своите години на уединение, за да изучава философия.
– Гласът на мама вече не звучеше уморено; беше станал студен и твърд като диамант; докато вратът й се издигаше все по-високо над мен, нейните огромни златни очи се присвиха в опасни цепки, фокусирани само върху мен, нейната непокорна дъщеря.
– Други дракони намериха своето призвание в литературата, историята или математиката. Кажи ми, Авантюрин, успя ли да откриеш своето призвание? Стиснах зъби и забих ноктите на дясната си предна лапа в купата от златни монети под мен.
– Уроците са скучни. Искам да изследвам света.
– И как по-точно планираш да общуваш със създанията, които ще срещнеш, докато го изследваш? – попита мама с мек тон.
– Или си успяла да напреднеш с ученето на езици повече, отколкото предполагам?
Джаспър се изкикоти приглушено зад мен. Обърнах се и издишах кълбо дим към него. Той го остави да се пръсне пред лицето му, без да му навреди, а очите му блестяха развеселено.
– Вече говоря шест езика – промърморих, докато се обръщах към майка ми. И все пак още не можех да вдигна глава, за да срещна погледа й.
– Когато сестра ти беше на твоите години, можеше да говори и пише на двайсет езика – каза майка.
– Хмм. Не посмях да издишам дим към мама. Щях да изсумтя на Цитрин, ако тя беше заклещена тук с нас, вместо да живее далече, в своя съвършено необикновен, единствен по рода си дворец с драконовски размери. Цитрин пишеше епична поезия, която изпълваше другите дракони с възторг, и беше боготворена като кралица от всяко създание, което я приближеше. Никой не можеше да се мери с моята по-голяма сестра. Нямаше смисъл дори да се опитвам. Можех да усетя как погледът на мама става по-пронизващ, сякаш четеше мислите ми.
– Езикът е най-голямата сила на дракона, разпростираща се отвъд царството на зъба и нокътя – изрецитира мама един от любимите философи на Джаспър.
– Знам – промълвих.
– Наистина ли, Авантюрин?
– Дългият й врат се изви, докато навеждаше огромната си глава, за да ме погледне в очите. – Защото куражът е едно, но безразсъдството е съвсем друго нещо. Може да се мислиш за свиреп звяр, но отвъд тази планина не би оцеляла и ден. Затова по-добре бъди благодарна, че имаш по-възрастни и мъдри роднини, които да се грижат за теб. Само две минути по-късно мама спеше непробудно, нейните дълбоки вдишвания и издишвания свистяха през пещерата така спокойно и равномерно, сякаш не бяхме спорили.
– Един ден? – прошепна Джаспър, след като тя бе заспала. Той отърси последните скъпоценни камъни, останали по гърба му, и ми се ухили, показвайки всичките си зъби.
– По-скоро нито час. Нито дори половин час, доколкото те познавам. Взрях се гневно в него, размахвайки крилата си, и отговорих:
– Мога да се грижа перфектно за себе си. По-голяма и свирепа съм от всичко друго в планината.
– Но дали си по-умна? – изсумтя той.
– Бих се обзаложил на всичкото злато в пещерата, че дори вълците са по-добри във философските спорове от теб. А и вероятно не правят пожар всеки път, когато загубят!
– Оххх! Завъртях се, удряйки с опашка. Но нямаше изход. Стените на пещерата бяха твърде близо и ги чувствах все по-близо с всяка секунда. Те ме притискаха, докато почти не можех да дишам. И се предполагаше да прекарам още трийсет години, затворена в тази планина, слушайки роднините ми как ми правят забележки, че ми е скучно. Няма начин! Тогава осъзнах какво точно трябва да направя. Но не бях глупава, независимо какво си мислеха.
Затова изчаках, докато Джаспър се умори да ме дразни и се сви с една от своите нови човешки книги – една, която не бях изгорила. Беше философски трактат, затова бях сигурна, че ще бъда в безопасност.
– Отивам на разходка в тунелите – казах му, след като прелисти петата поред страница с нокътя си. – Мхм-хмм – Джаспър промърмори, без да ме погледне.
– Авантюрин, чуй това: този човек мисли, че не е морално да ядеш месо. И риба, също! Той не би наранил никое дишащо създание, затова яде само растения. Не е ли изумително?
– Изумително? Та той гладува!
– Ушите ми потрепнаха от ужас.
– Казах ти, че хората имат малки камъчета вместо мозъци! Но брат ми дори не ме чу. Дим се извиваше в дълга, щастлива струйка от ноздрите му, докато държеше малката книга близо до очите си, ръмжейки тихо в задоволство. Прекрачих опашката му, крак след крак, към моя път към свободата. Силни похърквания се носеха от дългите тунели на пещерите, където дядо Гранат, леля Турмалин и леля Смарагд спяха. За щастие, по това време на деня, когато слънцето беше в най-високата си точка, нямаше вероятност някой да се събуди от звуците на търкулнали се камъчета от ъглите на пещерата. Снишавайки се ниско, аз си проправих път към един страничен тунел. Преди две години бях открила, че този тунел е твърде малък за който и да е от възрастните, за да могат да го използват. В самия му връх беше тайният изход от пещерата, закрит от заоблен камък с размера на главата ми.
Отдавна го бях показала на Джаспър, но той никога повече не беше ходил до него, освен когато го бях завлякла там. Брат ми беше най-щастлив, свит в нашата пещера с книга или дращейки дълги, многословни трактати с един от ноктите на предната си лапа, потопен в мастило. Аз бях тази, която обичаше да отмества камъка и да показва върха на муцуната си през дупката, и да поема дълбоки, гъделичкащи глътки свеж въздух, и да наблюдава облаците, които се носеха по небето отгоре. Никога не се бях осмелявала да отивам по-далече, но понякога лежах с часове, просто мечтаейки за деня, когато най-накрая ще ми бъде позволено да разперя крила и да полетя в безкрайното небе. Днес за пръв път нямаше да се огранича само с мечтаене. Щях да покажа на Джаспър – и мама – точно колко способна съм да се грижа за себе си. Тогава възрастните вече нямаше да имат извинение да ме държат скрита. С радостна възбуда, която ме изпълваше, сгънах крилата си близо до страните си и се впуснах към света навън и свободата. Да се измъкна от дупката, беше по-трудно, отколкото бях очаквала. Раменете ми се заклещиха на отвора, докато почти не изревах от усилието. Трябваше да захапя устата си и да преглътна дима, който ме задавяше, за да запазя тишина. Най-накрая, най-накрая се освободих с шумно пук! То ме запрати с претъркулване на земята навън… и болка, която ме накара да изскимтя. Прибраните ми крила се одраскаха толкова силно в грубите, остри ръбове на скалите, че част от сребристите и пурпурните ми люспи се бяха прокъсали. Какво беше казала мама?
Люспите ти дори не са се втвърдили достатъчно, за да издържат на вълче ухапване…
Изскърцах със зъби и се изправих на четирите си крака, внимателно държейки крилата си полусвити. Всяко подухване на вятъра върху тях ме караше да потрепвам, но аз прогоних с ръмжене болката. Явно нямаше да направя първия си опит за летене днес. Нямаше значение. Не беше нужно да летя, за да уловя плячката си. За първи път в живота ми небето се издигаше синьо и просторно навсякъде около мен, а аз бях свободна. Назъбеният връх на планината се извисяваше зад мен. Надолу лежеше гориста долина. А между тях, някъде между нагънатите хълмове и скосени каменисти пътеки, вървяха животни и хора. Поех надолу по планинския склон, следвайки миризмата на храна.
23,803 преглеждания