Имало едно зайче. То се наричало Белочелото, защото имало белег на челото си, но всички му викали Вироглавеца тъй като било много упорито зайче. Никого за нищо не слушало и всичко вършело на своя глава. Но ще ви разкажа какво му се случило.
Старият заек — бащата — купил за своето синче една кротка магаричка с магаренце. Малкият Вироглавец много обичал да язди магаричката. Веднъж се метнал върху своята кротка магаричка и тръгнал на гости у лелини си. Пътят му минавал през бодливите трънаци. Най-напред го срещнали неговите братчета — зайчетата. Те се развикали:
— Къде си тръгнал, Вироглавецо, с магаричката? Бодливите трънаци са много опасно място. Там никой не може да мине без другар!
Вироглавото зайче само размахало лапичката си и смахмузило магаричката да върви по-бързо. Малкото магаренце тропкало подир майка си, за да се чува по-силно.
Нашите пътници навлезли в бодливите трънаци, където живеели старият лисугер, майката лисица и мъничкото лисиче. Щом чуло звънчето на магаренцето, мъничкото лисиче наострило уши и заговорило:
— Пристига Вироглавеца, яхнал магаричката си; подир него се мотае мъничкото магаренце — чувам звънчето му!
— Ние трябва да му дадем да разбере! Кой му е позволил да минава през нашите бодливи трънаци? Аз ще му открадна магаричката! — заканила се майката Лисана.
— Аз да не съм лисугер, ако не му открадна малкото магаренце! — извикал лисугерът.
— Аз пък ще му съблека дрешката! — изврещяло лисичето.
А Вироглавеца нищичко не подозирал. Стигнал до средата на бодливите трънаци. Минало пладне и слънцето започнало да слиза надолу. Магаренцето се уморило и клюмнало главица. Изостанало назад. За да не го изгуби, Вироглавеца захванал да си върти главата и да го зове: „Насам, насам!“ Далеко отзад се обаждало звънчето, сякаш отвръщало: „Ида, ида! …“ Вироглавото зайче си рекло:
— Щом чувам гласа на звънчето, магаренцето тича подире ми. Защо ми трябва да си въртя шията напразно?
И вече не се обръщало назад.
А хитрата Лисана тъкмо туй чакала. Приближила се крадешком, отвързала от шията на магаренцето звънчето и го вързала за опашката на магаричката. Сетне хванала магаренцето за ухото и го отмъкнала в гъсталака.
Вироглавото зайче яхало и чувало подире си малкото звънче. Значи, мислело си то, всичко е наред. Магаренцето е настигнало майка си и тропка подир нея.
Тъкмо магаричката и Вироглавеца стигнали завоя на пътя, напреде им изскочила лисицата и извикала:
— Хей, зайче, къде си тръгнало самичко в тази гора?
Зайчето се стреснало и си помислило:
— Ами ако тази лисица ми е отмъкнала магаренцето?
Огледало се насам-нататък и никъде не видяло магаренцето.
Тогава вироглавото зайче викнало да плаче:
— Отиде ми магаренцето! Къде си, мое магаренце?
А лисицата завъртяла опашката си и му заговорила с престорен глас:
— Не плачи, миличко! Твоето магаренце остана на завоя и не знае накъде да върви. Скочи долу и тичай да го доведеш!
Зарадвало се зайчето и се втурнало назад да търси магаренцето си, а в туй време Кума Лиса се метнала на магаричката и препуснала през трънаците.
Стигнал Вироглавеца до завоя и що да види! Никакво магаренце няма! Върнал се назад, но и магаричката му изчезнала. Изплашил се Вироглавеца и си рекъл:
— Тук могат да откраднат и самия мен! Бягайте, крака, да бягаме!
И хукнал. Стигнал до брега на реката и спрял за малко да сръбне водица. Надясно от себе си видял едно мъничко лисиче — трепери цялото и плаче.
— Ти защо плачеш? — попитал го Вироглавеца.
— Как да не плача — отвърнало лисичето, — когато ми се случи голяма беда!… Моята майка ми даде една златна паричка и ме изпрати да ида на пазар, но аз изтървах паричката и тя падна в реката. Като се върна, мама ще ме пребие!
И лисичето ревнало още по-силно.
Станало жално на зайчето за лисичето, захванало да го утешава:
— Недей плака, защото плачът не помага!
Лисичето избърсало сълзите си и попитало зайчето:
— Можеш ли да плуваш?
— Мога — отвърнало зайчето.
— Тогава влез в реката и намери златната паричка! Ако я намериш, ще ти дам десет сребърни парички срещу златната. Искаш ли?
— Десет сребърни парички! — помислило си зайчето. — За тях аз мога да си купя друга магаричка и едно малко магаренце! — Ще ти намеря златната паричка! извикало то и бързо започнало да си съблича дрешката. Цамбурнало се в реката и се спуснало да търси златната паричка.
А хитрото лисиче се усмихнало до ушите:
— Накарах вироглавото да се съблече голо!
й като грабнало дрехата от тревата, побягнало.
Вироглавеца търсил, търсил златната паричка по дъното, но не можал да я намери и излязъл от водата. Озърнал се — няма на брега нито лисичето, нито дрехата му! Затреперил от студ и мокър се върнал в къщи.
След като му откраднали магаричката, магаренцето и дрешката, вироглавото зайче слушало само умните съвети и в бодливите трънаци заешките му крачета никога не стъпвали.
