АРТЮР И ЖЮЛИ БУРЖОА имаха пет момичета. Две от тях умряха млади. Другите три – Елен, Анриет и Валантин – встъпиха в законен брак. От тях произлязоха осемнайсет внуци, четиресет и три потомци от второ поколение, сто петдесет и четири от трето, днес сме вече на осемдесет от четвъртото.
Беше нещо като непрекъснато и ликуващо пъпкуване – жизнен порив (който те бяха канализирали), чиста проба инстинкт (за който не знаеха нищо). Някаква очевидност, на която никога не се противяха, ги подтикваше едни след други да се изчервяват, да се женят, да раждат, да умират. След това да започват отначало. Едни след други узнаваха, че такова е най-доброто развитие на нещата – че Бог благославя съюзите, че младите кореми се издуват в задоволство и че старейшините с радост люлеят чистичките, спретнато повити новородени.
Голямото семейно дърво разпростираше клоните си все по-надалече и година след година разпиляваше из цялото пространство листата на децата, напуснали родителите си. „Бог не ни е създал, за да бъдем безполезни“ – такъв беше девизът на жените от този род. Предаваха си го от майка на дъщеря, точно както, дойдеше ли моментът, шепнешком си споделяха – с половин дума, за да не нарушават приличието – тайни за плътта, кръвта и децата. Защото съпругите бяха от край до край обсебени от тази задача: да зачеват. И Бог, който ги водеше, Бог, комуто всяка вечер даряваха деня си, Бог имаше грижата да благославя родилните им мъки и да прощава на съпружеските двойки нежността на милувките, сподобявайки ги с много внуци. И двойките не спираха да се плодят сякаш земята бе толкова прекрасна, че трябваше да раждат същества, способни да й се любуват. Или толкова жестока, че ги принуждаваше да броят оцелелите измежду родилите се.
ВАЛАНТИН БЕШЕ ДРЕБНИЧКА, а дългата й тъмна и къдрава коса, сресана на кок, засилваше впечатлението на силует, леко сплескан от твърде обемната глава. Бе лишена от елегантност, излъчваше по-скоро нервност, придаваща на движенията й ритъм, който изискванията на женствеността я задължаваха да забавя. На всичко отгоре модата я кичеше с шапки, воалетки и пера, които подхождаха на по-стройни жени, но които не можеше да избегне. Сложната им конструкция изпълняваше странен танц върху тъничкото й тяло, което се придвижваше с грация, непрекъснато застрашавана от естествената й забързаност. В гръб, и ако случайно останеше неподвижна, тя би ви се сторила крехка, та чак въздушна, но погледнехте ли я в очите, разбирахте, че не е такава. Защото очите й, твърде малки и кръгли, за да бъдат красиви, блестяха като копчетата на ботинките й. Цветът им, тъмнокехлибарен още от рождение, постепенно се беше омесил с черното на траурните сенки. В залеза на живота й, след като бе преживяла толкова покойници, в коравия й поглед се четяха всичките й рани и цялата й твърдост. Но в свежестта й на млада девственица той бе изпълнен с живата радост на тази, която още не познаваше жестокостта на времето и мечтаеше, в очакване да се задоми. Изражението на Валантининото лице не лъжеше – тя не се боеше от живота, нито от бъдещето, и щеше да се окаже способна да ги понесе. Да ги преодолее.
На седемнайсет години се сгоди за Жюл, чийто баща дойде да поиска ръката й. След известен размисъл годежът бе развален – Жюл не беше заможен. Валантин не каза и дума, впрочем никой не поиска мнението й и това беше първата й мъка. Но Жюл беше влюбен и настойчив. Той не се опита да забогатява, а чисто и просто, което бе не по-малко красноречиво, показа, че има душа, и страст, и положение в обществото – на артилерийски офицер. Така успя да ги спечели за своята кауза. Искаше Валантин за съпруга пред Бога и хората – и я получи. Беше чиста душа. Валантин не знаеше това предварително, но имаше дарбата да усеща хората и не спря да го обича до последния ден от живота му и до последния ден от своя живот.
За една година, двайсетата й, тя бе официално сгодена, религиозно венчана, буржоазно утвърдена, пламенно оплодена и мъчително изродена – животът на Валантин започваше да става това, което дължеше сам на себе си. Кариерата й на майка започна с успех – на Бог, на Франция, на съпруга си тя дари две здрави близначета, които кръстиха Луи и Жан, защото в това семейство бяха роялисти и католици.
Съпружеският живот на Валантин и Жюл продължи двайсет пъти по четири сезона, от края на един век до младите години на следващия. През едно пролетно пладне двамата подписаха регистрите на църквата и държавата, камбаните така и не спряха да бият и Валантин да се усмихва на Жюл. През едно зимно пладне Жюл полегна настрани, склопи очи и Валантин позна нещастието на вдовишката съдба.
