Част от предизвикателствата пред учителите и специалистите, които работят с деца със специални образователни потребности, е трудността, която понякога срещат в общуването си с родителите на тези деца. Причините за тази понякога много трудна комуникация, разбира се, могат да бъдат много и различни, външни и много лични вътрешни. Тези причини съвсем не се дължат само на отношението на родителя. Подходът на самите учители и специалисти може да е незачитащ родителските преживявания. Притесненията на професионалистите, свързани със съобщаването на гледна точка, която представя детето в различна светлина пред най-близките му, са също много естествени. Фантазиите на двете страни за последствията от един такъв разговор пречат и т.н.
В тази статия ще се опитаме да се спрем на онзи аспект от комуникацията между учители/специалисти и родители, който е много личен за родителя – преживяванията му на това да е родител на дете със специални потребности. Тези преживявания, независимо от това дали са заявени гласно или не, дали са осъзнати или не, са причината за определени родителски реакции и поведения, които от своя страна предизвикват поведения у другите, в това число учители и специалисти, които работят с детето.
Ние, психолозите, смятаме, че в по-голямата си част реакциите, свързани с отричането на дадено затруднение или проблем, отнасянето към него, сякаш не съществува, неприемането на гледната точка, която се опитва да осветли този проблем, избягването на подобна гледна точка и агресивното отношение към нея са все реакции, които могат да са резултат от действието на защитните механизми на Егото (една от психичните инстанции).
Защитните механизми са част от психиката на всеки човек и се активират в ситуации, които се преживяват като застрашаващи физическата или психична цялост на човек. Важно е да се има предвид, че във вътрешния свят на човек заплахата, независимо от това дали е реална или не, се преживява като истинска. Това означава, че негативна възбуда за психичния апарат може да бъде предизвикана, както от конкретни събития от реалността, така и от собствената ни мисъл или фантазия. Функциите на защитните механизми са свързани именно с трансформирането на тази негативната възбуда във възбуда, която човек може да толерира. Използването и изборът на защитните механизми е несъзнаван процес, т.е. той не се контролира от съзнанието на човек. Това означава, че една част от реакциите ни се случват спонтанно и не зависят от волята ни съзнавано да ги контролираме, те са продукт от действието на тези защитни механизми. Това се отнася в еднаква сила за всеки отделен човек, както по отношение на възприятията му, свързани с него самия, така и по отношение на онова, която мисли и чувства за най-близките си. Прекомерното използване на определени защитни механизми може да има патогенен ефект, може да променя реалността и да я превръща във враждебна среда, която се опитва да вреди, вместо да помага.
Всичко това важи с пълна сила и за родителите на децата със специални образователни потребности. Трудността им да приемат, че детето им се сблъсква с дадено затруднение или проблем, може да се проявява в омаловажаване или пренебрегване на сигналите, които идват от самото дете, от една страна, и от друга – да се изразява в съпротива да се чуе или вземе под внимание мнението на човек в обкръжението на детето (учител, специалист), който алармира за тази детска трудност. Тази трудност може да се разполага в изрази като „ще го израсте”, „и аз бях така като малък”, „просто се опитва да се налага”. Други родители се опитват да компенсират безпомощността си като я превръщат в обратното – всемогъщество. Тогава е възможно да чуем от тях, че трудността, която срещат децата им всъщност е особена дарба, която ги прави „специални и по-способни от обикновените деца“. Често тези родителски становища ни изпълват със гняв и неразбиране, трудно се поставяме на мястото на родителя, който изрича това, ставаме обвинителни.
Изхождайки от всичко казано по-горе обаче, бихме могли да се опитаме да погледнем на поведението и реакциите на родителите по малко по-различен начин, който да направи връзката помежду ни по-възможна, а комуникацията по-конструктивна в полза на добруването на детето.
Възможно е част от реакциите на родителите, свързани с отхвърляне на дадена подкрепа или становище за определени прояви у детето, които са проблематични, да се дължат на действието на тези несъзнавани защитни механизми, които преработват вината, срамът, фактите от външната действителност и ги превръщат в по-малко болезнен източник на страдание за този родител. Разбира се, говорим за случаите, в които ние специалистите/учителите изразяваме компетентно и подплатено с доказателства становище за проблемите във функционирането на едно дете, което мнение е в разрез с родителското преживяване за детето. Това не бива да се мисли и едностранчиво – много родители подхождат приемащо грижа тогава, когато считат за основателни аргументите на учителя/специалиста.
Едно е сигурно обаче, и в двата случая, а и в цялата гама от родителски реакции по средата, никой родител ни би могъл да чуе и приеме подкрепата, която се опитваме да му предложим, ако не усеща в нас желанието ни да разберем и признаем преживяванията му на човек, който изпитва определено страдание и безпомощност. Ето защо, дали сме учител и специалист, който работи с дете с определени трудности, които е редно да бъдат комуникирани с родителите му, ние на първо място трябва да сме чувствителни и подготвени към естествените реакции на отхвърляне, които родителят „ще ни покаже“. Тези родителски реакции няма да целят единствено конфронтация с нашето различно мнение, но ще бъдат и средство, с което родителят ще се опита да ни покаже как се чувства. По този начин една трудна комуникация би могла да е много информативна за нас и да бъде ключ към разбирането и привличането на този възрастен към една позиция, в която бихме могли да сме помагащи за него и детето му.
Стефка Чинчева, психолог
Център за приобщаващо образование
