„Няма значение как се чувстваш, не задържай чувствата в себе си. Сподели ги с някого, когото обичаш.“ Така завършва една от книжките на две годишната ми дъщеря. В нея има много шарени и смешни човечета – едно се чувства като цар, понякога се страхува…
Съседчето му има дни, в които е в настроение да гледа през прозореца цял ден. На мен любимото ми е хлапето, изпоцапано в кал, просто защото така му се е приискало, както и момиченцето, което се чувства опако. Всъщност всички те са страшно симпатични, а чувствата им – нормални и естествени за всеки човек.
Затова и децата ни не трябва да се чувстват виновни и гузни, когато изпитват каквото и да е, било то ревност, яд или пък им е криво за нещо. Няма да има и много полза, ако ги хвалим колко са добри, когато са послушни и весели. По-полезно ще им е да усетят, че ги разбираме и уважаваме във всякакви ситуации и усещания. Вместо да ги набеждаваме за „лоши“ или „добри“, добре е да се научим да си говорим с тях и да им помогнем да се справят с огромната гама от емоции (и хубави, и негативни, и противоречиви, и стипчиви…), с които ще се сблъскват цял живот.
Звучи толкова логично и естествено. В същото време във всяка градска градинка чуваме дидактични забележки като „Лошо дете, защо скачаш в локвата?“ или „Бъди добро момче и върни кофичката на Мими. Ще ти купя близалка, ако си послушен“. Още по-стряскащо е, че често пъти чуваме тези думи от самите нас, просто по навик или от нерви, без да осъзнаваме какво значат те за децата ни.
Във взаимното общуване дете и родител може да ни помогне много детският психолог Хаим Гинът (Dr. Haim G. Ginott) и т. нар. позитивна психология. Точно той говори за уважение и разбиране чувствата на детето, без осъждане и обвинения.
Аз се „срещнах“ с него, за да потърся решение на един ужасен за мен по това време проблем – не знаех как да удържам понякога гнева и нервите си пред малкия човек. Дали детето беше причината в случая нямаше значение, аз просто мислех, че не трябва да го показвам по никакъв начин, а той успяваше да се промуши бавно, сигурно и най-неочаквано, както си е по правилата на ортодоксалната психология. Решението се оказа много просто и човешко – Гинът го нарича „гняв без обиди“ – или моят личен опит: свиквам с мисълта, че съм в пълното си право да изпитвам подобни чувства, те дори могат да бъдат градивни; когато това се случи, обяснявам на дъщеря си колко много съм ядосана и то веднага когато го почувствам, а не го задържам да отлежава; давам й причината за моите негативни емоции – примерно счупената чиния и предупреждавам, че това не е редно да се прави; в никакъв случай не насочвам атаките си срещу нея, нейната личност и достойнство. Вместо това предлагам някакво решение – метлата в случая е идеална, както и алтернатива за игра, нещо нечупливо, ако може.
Оказа се, че има и доста други полезни и градивни неща, които Гинът предлага. Споделям само малка част от тях и с вас, така да се каже хитростите на позитивната теория (но силно ви препоръчвам книгите му, например „Децата и ние“).
Езикът, на който разговаряме с децата си – в този език оценки няма, той бяга от изрази, които преценяват или осъждат характера и способностите на детето. Крайни и изчистени определения като „лош, непохватен, глупав“, че дори „красив, добър, чудесен“ не вършат работа при хлапетата, защото ги провокират да се защитават или да се съмняват в думите ни (никой не е само добър; децата ги усещат тези неща най-добре).
Вместо това, този език е описателен – описваме това, което виждаме и чувстваме. Описателните думи успокояват децата и им дават свобода на действие, карат ги сами да потърсят тяхното си решение в определени ситуации. Ще използвам пак примера със счупената чиния. Ако констатирам: „Виждам, че чинията е счупена.“ и подам метлата, спестявам на хлапето унижението и пренасочвам вниманието към това, което е редно да се направи. Другият вариант: Глупчо, винаги ще счупиш нещо. Как може да си толкова непохватен!“ и цялата енергия на детето се концентрира в чувство за вина и самоотбрана вместо върху решение на проблема. А следващия път, когато хване порцелан, най-вероятно ще го направи много по-неуверено.
Само ще спомена, че сарказмът и иронията няма да бъдат оценени от дете-събеседник. Въобще не са му смешни, така че да не си губим силите в оригиналничене. За него това са остри обиди и атаки, от които следват контраатаките. По скоро да приемем идеята на Гинът, че като родители можем да бъдем „адвокати“ на детето си – то и без това си има предостатъчно съдии, обвинители и свидетели на главата. Няма да е зле да усеща и свой човек наблизо – някой, който има желание да го разбере, да му влезе в положението и да го защити. А най-перфектното е този приятел да сме точно ние родителите. Чудесен начин да изразим безконечната си любов и то не назидателно. Тук пак стигаме до приемането на детските чувства и емоции (ама на всичките), които то ще сподели с някого, когото обича.
Още от Родителство:
Конфликтните ситуации пред детето
10 начина да накараме детето ни да се чувства специално
Как да вмъкваме здравословни продукти в ястията на детето си
