Часът е точно 2.27 следобед, когато доведох Избел, дълбоко спяща вкъщи за пръв път. Сюзън вече беше влязла вкъщи и поздравяваше домашните любимци и ги оставяше да опознаят новата бебешка миризма, която носеше. Не можехме да сме по-щастливи и изплашени. Ето как се случи останалата част от „нощта, която никога няма да забравим“.
От Джеф Уилямс
4.11 ч. следобед. Изабел е будна. Сюзън я кърми. Къщата е тиха. Вече не съм сигурен защо толкова притеснено планирахме бебе. От какво се притеснявахме толкова? Новороденото бебе ака и пишка в минимални количества. Дори съм щастлив да сменям пелените на Изабел и не можех да бъда по-щастлив, докато я гушках и държах в ръце. Тя спеше в ръцете ми, а аз седях на дивана и гледах телевизия. Ако това беше родителството – да се гледа много телевизия – можех да се справя с него.
7.26 ч. вечерта. Изабел все още е будна, а Сюзън отново й предлага мляко. Щастливи сме, защото щом сега не спи, значи ще се измори и ще спи щастливо цяла нощ.
0.06 ч. през нощта. p.m. Време е да сложим най-скъпоценното бебе на света да спи. Имаме вътрешната убеденост, че нашето бебе ще е едно от онези бебета, за които само сме чували – които спят щастливо, веднага след стъмване.
10.17 ч. вечерта. Изабел плаче. Това е нормално. Не енещо страшно. Сюзън се опитва да я нахрани, но това като че ли не успокоява бебето. Може би защото е добре нахранена. Сюзън я гушка и я полюшва в ръце. Избел заспива.
10.26 ч. през нощта. Бебето се събужда. Сюзън ми предлага да поспя, докато мога, а тя ще се погрижи за Изабел.
11.11 ч. през нощта скоквам като пружина. Тогава чувам звука, който не познавам още толкова добре – новородената ми дъщеpя плаче. Това, което не знаехме до този момент (и което научихме едва на следващия ден е, че млякото на Сюзън не беше слязло все още). Изабел плачеше, защото е освирепяла от глад. А ние си мислехме, че е преяла, след като Сюзън я беше хранила непрекъснато (или поне така си мислехеме) откакто се бяхме прибрали вкъщи. Лежа в леглото и слушам плача, чувствам се безпомощен, докато тайно си мечтая да можехме да я върнем обратно в болницата, където да я заменим за друго, по-тихо бебе или може би кученце. По дяволите, в този момент нямах нищо против да бъда дори баща на плъхче.
12.23 ч. през нощта. отивам да видя Сюзън, която избухва в сълзи, когато ме вижда. „Не мога да се справя“, хлипа тя. „Къде греша? Храня я постоянно и не помага. Памперсът й е чист. Тя е топла… и ме мрази!“. „Не те мрази“, казвам й и й предлагам да я подържа за малко. Сюзън изглежда като затворник, осъден на доживотна присъда. А междувременно, признавам си, на мен ми допада да се чувствам като героят в ситуацията. Поемам виещата Изабел в ръцете си и отивам долу, където включвам телевизора.
1.13 ч. през нощта. Сюзън слиза долу, притеснена от шума. Между виковете умолявам Изабел да заспи. Обещавам да й купя кола за 16-тия рожден ден, ако просто чуе татко и заспи. Това не помага. Казвам друг смешки – нито Изабел, нито Сюзън се смеят.
1.17 ч. през нощта. Решавам да повозя бебето в колата. Сюзън се колебае – да карам кола, когато не съм спал въобще, не й звучи добра идея. Но аз въобще не съм изморен, а и сме отчаяни.
1.28 ч. през нощта. Изабел спи от няколко минути в столчето на колата. Карам в тъмното, а аз съм на тръни, че една по-висша сила ще излезе от гората и ше се шмугне точно пред нас. Представям си също вманиачен шофьор на камион, който набира скорост зад нас, а целта му е моят скъпоценен товар. 1.48 ч. през нощта. Изтощен , бавно спирам колата на алеята пред къщата. Предупредил съм Сюзън да упои кучетата, ако е необходимо дори с хлороформ, но само да на залаят, когато се приберем. Паркирам много бавно. Спирам двигателя. Изабел се събужда и заплаква.
1.50 ч. през нощта. Изморено влизам вкъщи с плачещата Изабел. Сюзън поглежда в ужас. Очаквам да грабне ключовете, да се качи в колата и да отпраши в неизвестна посока, например към Канада, където ще подаде документи за гражданство и ще започне живота си отначало.
1.54 ч. през нощта. Ров в килера в търсене на един от подаръците, които сме получили за бебето: кенгуру за бебето. До този момент не сме успели да я приспим, тя е била в ръцете ни през цялото време и аз имам план.
2.15 ч. през нощта. Сюзън спи, а също и бебето, притиснато нежно до гърдите ми в кенгуруто. З се разхождам наоколо напълно изтощен и единственото нещо, което искам е да поседна някъде. Но всеки път, когато го направя, белите дробове на Изабел се включват и то на неконтролируеми децибели. Аз проклинам с думи, които биха смутили Хауърд Стърн – не защото това, което казвам е описателно, а заради избора на думи, който правя – който е обезпокоителен. Поради цензурата, която си самоналагам, бидейки заедно с бебето казвам „Да му ела майката! Майка му да ела!“, по много мръсен и долен начин.
3.33 ч. сутринта. След още един опит на Сюзън да нахрани бебето, Изабел отново е в кенгуруто и аз отново крача назад-напред из дневната. Харесва ми разходката в дневната, по коридора, през кухнята и обратно – 716 пъти дотук.
4.01 ч. сутринта. Все още се разхождам, без никакви сили и без капчица от онази увереност, че родителството означава много гледане на телевизия. Някъде в периферията Клинт Ийстуд се вихри в един филм в търсене на лошите.
6.47 ч. сутринта. Слънцето се процежда през прозорците и аз се чувствам почти буден и по-добре отколкото имам право да се чувствам. В крайна сметка се справих с първата нощ, а Изабел е спала няколко часа. Също и Сюзън. Аз поспах едни 20 минути. А между прозевките осъзнавам, че Изабел и аз сме свързани. Все още спяща, тя е тиха и беззащитна, а малките й ръчички се опират в тялото ми. Няма начин малко плъхче да ме накара да се чувствам по този начин.
Джеф Уилямс, външен автор и татко.
Статията е преведена от: parenting.com
Снимки: http://images.sciencedaily.com, www.capture-success.com
Прочетете още:
Бащинството: напълно ново усещане
Нашето мечтано раждане през погледа на един татко
