Когато чакаме бебе, се вълнуваме. Купуваме креватче и количка, гладим мънички бебешки дрешки и си мислим как ще се промени животът ни с появата на малкия човек. Дори и да допуснем някой страх да се промуши през грижливо изградената ни бариера, бързо го отместваме встрани… Никой не очаква, че детето му няма да изплаче или ще почине в първите часове и дни след раждането. И все пак това се случва с 600 бебета годишно в България. Това са 0,75% от всички раждания. В статистиката се казва, че такъв процент не е статистически значим. Но когато се случи, за родителите този мъничък процент изведнъж се превръща в 100%.
Изведнъж не можеш да си познаеш живота – аз не можех. Не можеш да познаеш дори себе си… Бебето не се е изпарило просто от корема ти. Родила си го, но си тръгваш от болницата с празни ръце. У дома прибираш ухаещите на чисто дрешки, но не знаеш за кого – няма кой да ги носи. Тялото ти прави мляко, но няма кого да нахраниш… Празно е. Празно и тъжно.
И сред всичко това ще се намери някой да ти каже, че така е по-добре… Съвсем добронамерено. Можело е да бъде и по-зле. Дали? Нищо добро не виждаш във всичко това. Щеше да е добре, ако имаше бебе, което да храниш, да ставаш по стотина пъти на нощ, да плаче от колики и за което да се тревожиш…
Някой друг ще каже, че Бог е имал нужда от ангел, затова е извикал детето ти при себе си. И ти се питаш какъв е този Бог, който причинява това на една майка, на един баща? И защо, ако иска ангели, не си ги направи? Нали уж е милостив и всемогъщ? Трети ще ти каже, че всичко, което се случва има някакъв смисъл, даже и да не го разбираме. От вселенска гледна точка. Само че гледната точка на Вселената съвсем, ама съвсем не те вълнува, докато се чудиш къде да се скриеш от тишината и празнотата в дома си… в сърцето си.
Удивителни са нещата, които казваме на близките си в безпомощните си и добронамерени опити да ги утешим. Например „разбирам те, знам как се чувстваш”. Само че, ако не сме преживели това, всъщност не знаем. И не разбираме, ама никак. Можем най-много да си представим с някакво приближение. И ужасът, който изпитваме при тази мисъл, е стотици пъти по-слаб от това, през което преминават родителите.
„Ще имаш други бебета.” Вариант на лекарското „тя е млада, ще си направите друго”. Да, но аз не искам друго бебе. Аз искам това бебе. Бебето, което месеци наред съм пазила в утробата си, говорила съм му, пускала съм му музика, мечтала съм за него. То е човек. Има си име. И когато си отиде, с него си отидоха всичките ми мечти. С него си отиде бъдещето.
„Поне имаш друго дете.” Имам, да, и съм безкрайно благодарна за него. Обичам го, вероятно по-силно от преди. Обичам го яростно. Но то е друго дете. Своя собствена личност. Не можем да искаме от един човек да замести друг. Да запълните липсите от отсъствието му. Хората не са взаимозаменяеми.
Други мълчат. Нищо не казват. Сякаш си мислят, че така ще ми мине по-бързо. Ако се правим, че нищо не се е случило. Че всичко е постарому. Само че всичко в мен крещи, че нищо, ама нищо не е същото! Че дъщеря ми не е по-малко истинска, само защото някой отказва да признае съществуването й. Това единствено ме кара да искам да говоря за нея повече, да мисля за нея повече, да ми е по-мъчно… сякаш за да я извикам при себе си, както Орфей Евридика. Само че всички знаем как свършва това.
И т.н., и т.н. Мога да напиша книга за нещата, които хората, дори най-близките, казват в такъв момент. Но има и такива, които казват и правят „правилните” неща. Нещата, които ме карат да спускам гарда, да омеквам, да се доверявам. Хора, които ме прегръщат дълго и мълчаливо, сякаш никога няма да ме пуснат. Хора, които казват, тихо и откровено, „не мога да си представя как се чувстваш”, „не знам какво да ти кажа”, „съжалявам, че това ти се случи”. Които знаят името й и го използват често или в едно изречение с името на другото ми дете. Хората, които знаят, че имам/е/ две деца. Не едно, две. Просто едното е невидимо.
Защо пиша всичко това ли? В началото на юни, когато единствената ни грижа би трябвало да бъде да се мажем с плажно масло? Защото там някъде има други родители като нас. Които се прибират в тиха, празна къща. Които имат нужда да бъдат прегръщани. Които имат нужда от вашето „не знам”, „не мога”, но „съжалявам”. Защото децата им, макар и неизплакали, са техните деца. И нищо не може да промени това. Всеки има правото да бъде обичан и помнен, независимо колко кратък е бил животът му…
