Роуз още не знаеше, че това няма да е нормален първи училищен ден за нея. Дори не подозираше, че една бяла мишка я търси, за да ѝ даде златен ключ и да я тласне по пътя към голямо приключение. Животинчето бе прекосило целия град и сега се бе покатерило на едно дърво в предния двор на къщата на Роуз. Метна се към прозореца на кухнята, готово да проникне вътре… Ох, оказа се затворен! Мишката се блъсна с трясък в стъклото, но никой не я забеляза.
През това време Роуз си оправяше багажа за училище. Искаше да е подготвена за всякакви ситуации, така че тъпчеше вътре каквото намери: химикалки, моливи, телефон, зарядно, резервен чифт обувки, два бележника, камшик за езда (в случай че в учебната програма имаше езда) и маска с пера.
Баща ѝ Дейв я погледна объркано.
– Това за какво ти е? – попита я той.
– За маскарад! – отвърна Роуз. – В училище винаги се организират балове с маски.
– А този чук? Роуз погледна ръката си. Да, наистина държеше чук. С широко отворени от изненада очи го хвърли на масата.
– Ти си го сложил! – обвини тя баща си. –
Да, може би – призна той, отпивайки глътка кафе. – Ако се появят… прекалено много принцове в блестящи доспехи.
Дейв се опитваше да бъде безразличен, но истината бе, че дъщеря му растеше твърде бързо и това хич не му харесваше. Подобно на всички татковци и той искаше тя да остане завинаги с него, да остане неговото малко момиченце… Клара се намеси, преди двамата да влязат в спор.
– Роуз, ти отиваш на училище. Разбираш ли, не отиваш в приказка – припомни ѝ тя. – Важните неща в училище са съвсем обикновени: класните стаи, математиката, пицата от столовата, която винаги има вкус на картон.
Роуз потръпна от отвращение. Но след това се замисли за нещо и се усмихна.
– А нови приятели, мамо. Позволено е, нали?
– Разбира се, скъпа, това е съвсем нормално! Но, моля те, гледай да не са от най-големите особняци!
Роуз целуна родителите си, излезе от къщи и тръгна с бодра крачка: бе решила да стигне абсолютно навреме в училище. Но веднага щом зави зад ъгъла, се озова пред магазин за 16 обувки. Имаше разпродажба!
Обувките бяха най-голямата ѝ страст след приказките и ѝ бе много трудно да устои на това изкушение…
Но трябваше да го направи, иначе щеше да закъснее за първия си учебен ден! Закри лицето си отстрани с две ръце, за да не вижда магазина, и продължи напред. Но когато мина покрай витрината, всичките ѝ добри намерения се изпариха в един миг.
Страстта ѝ към обувките бе по-силна от самата нея: не бе в състояние да се противопостави на влечението си и влезе в магазина, като затръшна вратата с трясък и привлече вниманието на продавачите. Роуз се разсмя, за да прогони притеснението, а след това отиде до рафтовете: в крайна сметка новите обувки винаги може да са полезни, за да направиш добро впечатление.
Имаше всякакви обувки: боти, ниско изрязани обувки, сандали с всякакви форми, от всякакви материи и във всякакви цветове. Роуз се развълнува, не знаеше откъде да започне, искаше ѝ се да пробва всички. Сред тези рафтове обикаляше и малката бяла мишка: след като се бе изтресла на земята от прозореца, я бе последвала на излизане от дома ѝ и влезе заедно с нея в магазина напълно незабелязано.
Стискайки ключа между зъбите си, мишката приближи до Роуз, но се препъна, направи салто и озова в един от ботушите, които момичето пробваше в този момент! Роуз се опита да напъха вътре крака си, но очевидно не успя. Надзърна вътре, за да види какво ѝ пречи, но в този момент мишката изскочи оттам.
– Ааааа! – извика Роуз и с писък хвърли ботуша във въздуха. Бедното мишле изпадна отвътре, заедно с ключа, който се приземи в краката на момичето. Мисията бе завършена: мишката избяга, а Роуз, изпълнена с любопитство, се наведе и взе ключа. Той бе златен, с малка коронка на върха.
Но сега нямаше време да мисли за това. Роуз погледна часовника на стената и видя, че закъснява ужасно много за училище. Изхвърча от магазина, подскачайки на един крак, докато обуваше своите високи кецове, и навън се сблъска с момче с кестенява коса. То също бързаше: явно закъснението за първия училищен ден бе често срещан проблем. Но преди да изчезне зад ъгъла на улицата, Роуз успя да забележи, че на врата му на верижка виси ключ – абсолютно същият като този, който ѝ бе оставила бялата мишка.
– Ей, това твое ли е? – провикна се тя след него, като размаха ключа в ръката си, но момчето вече се бе скрило от погледа ѝ. Роуз го последва, за да разбере нещо повече, и се озова в една пуста улица. Тъкмо се канеше да го повика, когато видя, че момчето доближава ключа до невзрачна тухлена стена. Ключът влезе между тухлите с лекота, сякаш там имаше невидима ключалка и след внезапен проблясък на ослепителна светлина на стената се появи врата. Момчето я отвори и влезе вътре. След това, с още един проблясък на светлина, вратата се затвори и стената отново стана съвсем обикновена.
Роуз не можеше да повярва на очите си: наистина ли бе видяла момчето да изчезва зад магическа врата? Отиде до стената и я погледна по-отблизо: изглеждаше като всички останали, тухла до тухла. И все пак момчето с кестенявата коса току-що бе преминало през нея. Как бе възможно това?
Роуз погледна ключа в ръката си, а след това се усмихна. Магията наистина съществуваше, както винаги бе вярвала! И имаше само един начин странната врата да се появи отново: Роуз събра цялата си смелост и пъхна своя ключ в стената.
