– Каква искаш да станеш, когато пораснеш, мъниче мое?
– Искам да стана умна, тате. Много, много умна!
– Колко умна по-точно, миличка? – с недоумение я запита баща ѝ.
– Колкото онази лавица, от която ти винаги си вземаш книги вечер преди сън.
И с пръстче мъничето посочи четвъртия рафт на библиотеката в хола. Очичките й се стрелнаха хитроумно към непостижимата височина и тя разпери ръце към баща си, за да я повдигне към заветната цел. Той ѝ се усмихна спотаено, но запазил привидна сериозност й отвърна:
– Ти един ден ще станеш толкова голяма, че ще достигаш всяка книга самичка. Ще растеш и ще поумняваш дори повече от мен и някога сама ще подреждаш собствените си книжки.
– Обещаваш ли ми, че това ще се случи, тате? – с надежда и очакване попита тя.
– Ти сама трябва да си дадеш това обещание. Така винаги ще носиш дълга в себе си и ще го изпълниш. А аз един ден обещавам, че ще ти припомня кога точно си достигнала последния рафт.
Този спомен я съпътстваше през годините на израстване. Когато се чувстваше далечна на себе си, когато беше изгубена в представите си за живота и обзета от неизвестности, тя си припомняше непостижимостта на тази детска илюзия. Тогава сякаш баща й с онази грижовна топлота в гласа ѝ припомняше, че всяка цел е достижима едва когато мисълта ни я е постигнала.
В неспокойните нощи, когато не можеше да заспи сред блуждаещите обитатели на мрачната стая, той й четеше приказки срещу чудовища. Двамата се бореха срещу натрапниците с часове. Те ги прокуждаха от непрогледните кътчета с песни, отнасяха ги през прозореца с весели заклинания, изправяха се срещу най-страховитите създания с лекотата на въображението си.
А баща й имаше въображение именно защото беше много умен и защото беше прочел цялата библиотека вкъщи. Сега изчиташе любимия рафт за пореден път, смеейки се, възклицавайки и захласвайки се по прочетеното. Той беше страшно умен обаче по онзи пленително страшен начин, който я караше да иска да порасне час по-скоро и то не в сантиметри, а в букви.
Точно така един ден и тя със силата на прочетеното щеше да омаломощава слабостите и страховете и да намира изход от наглед безизходните положения, както в приказките.
Затова тя се стремеше да се придържа към даденото обещание. Беше прилежна и отдадена в четенето, още по-усърдна в запазването и споделянето на наученото. Всеки път, в който получеше признание или похвала за знание от баща си, тя изживяваше малък вътрешен триумф.
Задълбочените им разговори я изпълваха с тиха радост, вълнение и удовлетворение. Дори изпаднали в непримиримо противоречие във възгледите си, те двамата в края се връщаха с насмешка към онези страховити приказни нощи и приключваха спора по-сплотени от всякога
Баща й никога не изпълни обещанието си. А и тя никога не се досети да му го припомни. Отдавна вече четвъртият не изискваше усилие от нея. Ала непостижимостта му през очите на вярващото дете оставаше все още там.
И до ден днешен тя не можеше да си постави равносметка дали е пораснала толкова, колкото е желала някога. Отговорът беше достижим точно толкова, колкото височината на една малка детска мечта.
