от Мая Дългъчева
На рафта в един магазин за обувки,
сред лачени дами с изискани джувки,
господа с етикети и строги бомбета,
сред джапанки, чехли, пантофки
и маратонки, готови за тренировки,
се мъдреха чифт обувчета малки
като залъгалки.
– Вижте ги тези шушулки с оплетените вързулки… Кой ще ги купи, горкичките… –
присмиваха им се всичките.
Тъгуваха двете братлета и мечтаеха за нечии палави крачета.
– Слушай братленце, тука всеки се пука от скука – рече обувчето дясно.
Лявото кимна:
– Ясно! Да избягаме от магазина и да заминем в чужбина!
Речено-сторено – изтопуркаха на земята
и туп-туп – тихичко се промъкнаха през вратата…
Вървяха, вървяха, през улици и тротоари,
край токчета, гуменки и галоши сбръчкани, стари,
край пантофки момичешки и кецове на момчета,
но нийде не срещнаха чифт боси крачета.
Най-накрая
решиха да хванат трамвая.
Пътуваха чааак до ей там, където
се ширваше вече полето…
Насред полето едно зайче бяло с топка се бе заиграло.
– Яяяя, какви обувчици леки – тъкмо за моите лапички меки! – Зайко си рече. – Е, сега вече топката до насита ще ритам, без да си боцкам в трънака петите!
И скача, и рита, и вкарва голове, додето двете обувчета нови заприличаха на мекици.
– Направи ни на терлици! – лявото се ядоса.
– Нека си рита босо! – дясното се изхлузи и в тревата се потътрузи…
Избягаха двете братлета
от Зайовите крачета,
бродиха, скитаха из нивята,
додето пред тях изникна гората.
А пък в гората, момичета и момчета,
знаете – живеят мечета.
Едно от тях, с криви крачета, жално въртеше очета –
лапите му бяха покрити с рани –
от камънаци и клечки издрани…
– Яяяя, добре сте дошли, обущета, при мечовите крачета! – рече Мечо и мигом напъха лапи, тъй, както си беше – бос, без чорапи.
– Ама че смрад! – дясното обувче кихна.
Лявото охна и криво се усмихна:
– И нокти… Кожата ми пробиват!
– Ох, тези обувки май страшно убиват! – Мечо изпъшка и се ядоса. – Май по-добре е да ходя бос, а?
– По-добре, по-добре! – обущетата рипнаха и през тревите припнаха.
– И да си купиш чорапи!
– Да си измиеш мръсните лапи!
– А, и ноктите да си изрежеш, че сякаш ни газиха таралежи!
…Избягаха двете братлета от Мечовите крачета,
бродиха, скитаха из гората,
додето видяха в далечината
едно малко селце да кротува.
– Ти чу ли туй, дето се чува? – лявото дясното сбута и му прошепна нечуто:
– Шшшш, чувам едно гласченце, което е май… на детенце!
Хукнаха двечките като стрели
и спряха чак в първите махали.
Само че, вместо детенце,
грух-грух! – ги посрещна… прасенце.
– Грух-грух-грух, те сега ви обух! – грухна прасето и след малко до шията
обущетата газеха в калотията.
– Майчице! – дясното подсмръкна. – Оттук не можем се измъкна…
– Така е – лявото джвакна. – Оттука ще ставаме само, братле, за боклука…
– Сякаш сме бродили из комина…
– А бяхме тръгнали за чужбина…
В това време едно детенце с малки крачета
гонеше в двора врабчета….
– Ей, Грухчо, такива хубави обущета не са, за да ги мърлят прасета! – детенцето пръстче размаха. – Я да си шляпаш без тях, а?
… И обувките в ръцете му се озоваха.
Изчегърта калта от подметките полека,
избърса ги то с една гъбка мека,
изпра им вързулките, лъсна нослетата,
обу си чорапки и хоп! – на крачетата…
И днес, ако чуете някой да тропа
тъй, че се чува в цяяяла Европа,
да знаете – туй са онези малки
обувчета, смешни като залъгалки…
Тропат от радост в една детска градина,
без да се сещат дори за чужбина,
защото, момичета и момчета,
си откриха най-добрите крачета!
