Едноминутно лирично отклонение
Пиша този текст, седнала неподвижно на скърцащото болнично легло, а до мен е спящата ми двегодишна пациентка. Това е един от моментите, в които всичко второстепенно отстъпва на заден план.
Не успяхме да планираме толкова отдавна назрелия ремонт, които трябваше да донесе комфорт за всички ни вкъщи. И дори не ми пука. Не мога да го мисля сега. Дълго очакваната четиридневна почивка се изпарява като дъга под слънчевите лъчи – не ми пука, ще дойде момент и за нея все някога. Пак не остана време да останем само аз и той – само двамата – не е моментът сега, ще почака още малко. Пак отмених за след това серията от часове при зъболекаря, която трябваше да започне следващата седмица – за неопределено време. А трябваше отдавна да съм приключила с това.
Невероятно е как при първата малка тревога покрай децата, житейските ангажименти и важности се стапят от необхватни колоси до едва забележими точки. Една сериозна кашлица и висока температура, един сериозен бронхо-спазъм и едно спешно отиване до болницата нощем по никое време – и всички дотук важни неща в живота ми се изпаряват като етер и точно като него ме оставят замаяна, олекнала и без сили. Сега детето ми има нужда от мен. Сега аз съм неговата майка и не съм никоя друга от всичките роли в живота си. Сега няма значение какво друго в живота си правя, защото нищо от това, което съм постигнала, което съм искала да бъда, или което се очаква от мен да бъда, няма значение – освен това, което знам за овладяването на асматичен пристъп при малки деца. Знам едно – точно в този момент, в който устните на детето ми посиняват и то се бори да вдиша и издиша всяка малка глътка въздух – аз съм единственият човек на света, който може да го държи в ръцете си. Аз съм майка му, защото по някаква преценка на съдбата тя го е поверила на мен, защото аз съм тази, която може да му помогне.
След няколко дни ще се върна в живота и хората около мен ще ме видят такава каквато винаги ме виждат. Ще водим същите разговори каквито винаги водим. Ще са останали всичките малки неосъществени планове. Но ще са останали и онези мигове, които съм отброявала с по 56 двишвания в минута – два пъти повече от нормалните за 2-годишмо дете. И ако след време съжалявам за тази или онази неосъществена мечта ще знам, че поне в един миг за един много важен човек в живота ми съм била на точното място.
Това беше лирично отклонение. От него ме изважда влизащата с взлом медицинска сестра. Време да се върна към житейските дела.
Радмила Христова
Цялото списание може да разгледате тук:
Списание „Първите седем“, бр. 12/юни
