На всеки родител поне веднъж му се е случвало да изпадне в невъзможна ситуация, в която детето изпитва толкова силен гняв, че буквално става неуправляемо. В такъв момент то може да се тръшка по пода, да скубе косите си, да вика силно, да пищи, да плаче неутешимо или дори да се опита да удари друго дете или възрастен. Обикновено окачествяваме подобни деца като избухливи и агресивни.
Естественото следствие за всеки от нас е да се впусне в опити да успокоява разгневеното малко дете – с думи, с жестове, с приласкаване, а понякога и със заплахи. И обикновено тези опити остават без никакъв резултат.
При по-големите деца тази избухливост може да бъде под формата на опит за противопоставяне, инатливост, а понякога такова поведение може да е дори с цел да ни дразни или изнервя целенасочено. Тези състояния обаче са бързопреходни и често, ако вечерта сме имали подобно преживяване, на следващата сутрин детето е възможно дори не си спомня за нея или поне с нищо да не показва, че нервните му изблици са нарушили душевното му равновесие.
Децата също като възрастните имат способността да трупат негативни емоции, да събират огорчението и тъгата, било заради правилата, които ние родителите им поставяме постоянно или заради условията, с които трябва да се съобразяват в детската градина или училище. Повечето деца акумулират тези отрицателни емоции, но те рано или късно се налага да бъдат освободени. Именно тогава се случват сцените, които ни стряскат и огорчават.
Родителите често съветваме децата си: „Не плачи, ти си вече голямо дете!“ или „За една количка ли ще се сърдиш на другарчето си, я се виж, голям мъж си!“; „Порасналите момиченца не правят така!“ и други подобни фрази, с които възпираме естественото освобождаване на емоциите у децата, а това води до натрупване на енергия, която ги товари и им причинява емоционален, а понякога и физически дискомфорт. Именно затова децата имат нужда да се разтоварват и го правят по най-лесния възможен за тях начин – чрез нервни изблици. Понякога тези изблици са необяснимите за нас и обикновено ни изненадват в най-неочакваните моменти, но задържането или възпирането на малките емоционални „бомбички“ води до генериране на по-големи депа от гняв, които са заплаха за детския организъм. Затова трябва да ги приемаме със спокойствие и мъдрост.
Учим децата си да са силни, да са решителни, съветваме ги да не са „ревльовци“ и децата ни се опитват да оправдаят тези наши очаквания. Но крехката им детска психика трудно може да осъзнае и овладее емоциите, а това им вреди. Ето защо е от голямо значение да позволяваме на децата си да се гневят, да се разтоварват от отрицателните емоции, да ги подкрепяме, да не им пречим да излеят всичко онова, което ги угнетява и тормози, за да могат да се почувстват свободни и отпочинали. (*Хартиеният плик за викане и възглавницата, която да ударят няколко пъти са добър вариант.)
В последно време много се пише и говори за агресията при децата, но тя е част от израстването им и трябва да бъде приета като нещо естествено, разбира се, в допустимите граници. Това, което ние като родители можем да направим е, да подкрепяме децата, дори когато на нас самите ни е трудно и в никакъв случай да не ги принуждаваме да се чувстват виновни заради това, че изпитват гняв. Това, което можем да направим е, вместо да ги обвиняваме или да ги съветваме да се примиряват, да помислим и анализираме причините, които са предизвикали отрицателните емоции и поведението, свързано с тях и да ги ограничим във възможно най-минимални граници.
адаптация от www.vospitaj.com
