Точно така, за мен той е чудо в истинският смисъл на думата. Макар да не е нито Моцарт, нито Айнщайн. Обожавам го и не мога са си представя живота без него.
Родил се е четири години преди мен и още преди да ме замислят, твърдо настоявал, че четвъртият стол на масата за хранене трябва да се запълни. Даже името ми измислил, защото бил сигурен, че ще си има сестричка. В деня, в който ме изписвали от родилното, ревал като магаре, но защо, и до ден днешен не си признава. Предполагам, че е бил разочарован от жълто-червената ми сбръчкана физиономия и от твърде невзрачните ми размери, категорично непригодни за игри, каквито той явно е планирал от първия ни ден заедно.
След това обаче се осеферил и историите разказват, че бил най-добрият помощник в моето отглеждане. Знаел къде стоят пелените, залъгалките, шишетата, играчките. Дори като съм мрънкала, самоотвержено ме напоявал с вода, за да ме успокои. Толкова нямал търпение да си има другарче, че едва на шест месеца са ме преместили в общата ни детска стая, където за учудване на всички, много бързо съм се адаптирала и дори не съм се будела нощем.
Първият ми съзнателен спомен от съвместната ни история в детската стая е как разлепихме един тапет с изображенията на Снежанка и седемте джуджета. Тези типажи бяха облепени на стената, точно над леглото ми и да ви кажа, изобщо не ме кефеха. Особено вечер, когато нашите гасяха лампите. Та, една ранна сутрин, докато мама и тате още спяха, им видяхме сметката. Първо започнах аз, плахо и тихичко, да не ме усети никой, после брат ми се включи с размах и само за броени минути от онези приказни типове не остана и следа. Тъкмо ни олекна от добре свършената работа, кацнаха нашите. Накараха се на брат ми едно хубаво, не предположиха дори, че идеята е била моя и сервираха закуската. Много ми стана мъчно за братлето. Той така се „шпецна“, че не докосна палачинките. Тогава май изпитах за първи път вина за това, че белята си беше моя, а той го отнесе.
Годините си вървяха, ние растяхме, а аз все повече се убеждавах, че най-добрият ми приятел – това е брат ми. Аз вършех разни простотии, парцала „переше“ той. Ето така, в моите очи, той се превърна в истински герой. Моят защитник и спасител. Много го обичах, възхищавах му се от сърце и душа и мечтаех да приличам на него и да бъда като него, а понякога ми се дощяваше да съм и по-по-най от него. Това желание беше толкова силно, че в първи клас измислях всякакви дивотии, за да бъда поне от части толкова добра (според моите разбирания), колкото беше той. Записаха ме в неговото училище, а там често се случваше да слушам добри коментари за него от другите. За да не остана по-назад дори опитах да пиша на обратно, да смесвам срички на български и на английски, да чета, държейки книжките наопаки. Нашите решиха, че имам дислексия. Но, нямаше нищо такова, психоложката ми направи тест, от който стана ясно, че имам идол в лицето на собствения си брат, и че се опитвам да го надскоча, поради което си поставям невъзможни цели.
След това дойде „черният ни период“. За брат ми беше в реда на нещата, човек голям – 14-годишен тийн в седми клас, да носи черни дрехи, да слуша метъл и да гледа лошо, но аз от розовите панделки и дантелени полички, изведнъж скочих в мрака, а бях само третокласничка. Е, сещате се защо, следвах го неотлъчно! И му навличах тениските при всеки удобен случай. Навличах си и тинейджърския му гняв понякога, но беше много яко!
Тръгна на уроци по рисуване, аз след него. Ходеше на лагери, и аз там. Не знам как не му писна и не избяга някъде, където мен ме няма.
Напротив продължи винаги да е наблизо и намираше начин да застане до мен, да ме предпази, да ме защити и дори да ме ошамари, ако се наложи, но знам, че дори в тези моменти е било от обич.
Когато, след години за първи път ме потърси един „Ромео“ на вратата у дома, пак той го посрещна. Е, сещайте се, дали влезе и дали имаше време да чака асансьора. 🙂
Сега сме големи, но сме още по-близки. И аз не мога да си представя живота без него. Споделяме интереси, приятели, пътувания, идеи. Отдавна не споделяме общата ни детска стая, дори вече не живеем заедно, но аз ревниво продължавам да го следвам и да му вярвам, а той… той понякога все още ме нарича „малчо“ и ме целува то темето, което ме кара да се чувствам необяснимо специална!
Понякога се питам, един ден, когато на нас ни дойде времето за деца, колко ли ще имам смелостта и силата да отгледам и възпитам? Засега отговорът е сигурен – най-малко две! За да има всеки поне по един верен другар в белите и истински приятел в нужда.
А, може и повече.
Не знам…
текст: Катерина Илиева
