Възможно е като родители да имаме склонност да избягваме конфликтите във взаимодействието си с децата. Но несъгласието е естествена част от връзката родител – дете и здравословна (макар и рядко забавна) интеракция. Иронията е, че ако практикуваме изкуството на уважителното несъгласие, връзката ни ще стане по-силна, по-дълбока и всъщност ще включва по-малко реални конфликти.
Често чувам притесненията на родители за поведението на техните деца, които тестват границите им или се държат по предизвикателен, взискателен, властен или агресивен начин. Друга част от тях са разтревожени, защото децата им изглеждат несигурни, крехки, изпитват страх, неспокойствие и постоянна нужда от тях. И в двата случая, това, което липсва в тези взаимоотношения е чувството за комфорт с несъгласието.
Родителите, с които работя никога не биха позволили на децата си да изразят несъгласие и да рискуват да пожертват любовта и доверието в името на сляпо подчинение. Явно не съм се срещала с другия вид родители. Не, родителите, с които съм ангажирана са склонни да работят в посока да бъдат уважаващи, чувствителни, обичащи и да го правят по правилния начин. И мога изцяло да се припозная с тях. Независимо от това, добросъвестните родители като нас все още неволно възпират разногласията, макар и да използват по-любезни и неочевидни начини. Като например:
Ние сме колебливи, предпазливи или несигурни относно установяването на граници във взаимоотношенията ни с децата, които биха могли да провокират у тях негативна реакция (с други думи несъгласие), което изпраща послание, че разногласията са деликатна територия, с която нито те, нито ние можем да се справим по спокоен начин.
В стремежа си да избегнем разногласието, ние се опитваме да убедим и/или склоним детето да се съгласи, като се повтаряме или обясняваме: ‘Наистина трябва да сготвя вечеря. Ако не го направя, ще бъдем гладни. Виждам колко си разтроен/а. Става дума за няколко минути, обещавам. Мога да си играя с теб след това, но сега наистина трябва да сготвя. Виж новите кукли, които имаш! Те наистина искат да играят с теб, докато аз приготвя вечерята.’ Това изпраща послание към децата, че ние не се чувстваме добре в ситуация на разногласие и когато трябва да проявим решителност – се нуждаем от тяхното позволение.
Разубеждаваме себе си от това да изразим несъгласието си като рационализираме: Е, аз наистина нямам нищо против да измия отново синята лъжица за него/нея, ако тя е единствената, която предпочита. И смяната на мястото ми на масата, за да го умилостивя не е кой знае какво. Ако толкова държи да го къпя, сигурно по един или друг начин мога да го скрия от баща му. ‘ Проблемът е, че децата имат нужда да се грижим за тях. Имат нужда от нашето напътствие. Когато усетят, че се опитваме да избегнем тяхното несъгласие, за да ги умилостивим, те се чувстват овластени и могат да се опитват да ни контролират по един принудителен начин.
Когато децата не се съгласяват с нас, ние приемаме това да ги утешаваме като наша отговорност, като успокоявайки емоциите им, ги накараме да се чувстват по-добре. Може би усещаме, че трябва да скочим и незабавно да ги прегърнем, да ги погледнем в очите или (както често препоръчвам) да приемем емоцията им. Но, ако направим това по подходящ начин, вместо чрез искрено приемане, това говори, че техните емоции или несъгласие са проблем, който не вярваме, че те сами могат да решат без нашата помощ, вместо да я приемат като нормална, здравословна ситуация от ежедневието на две човешки същества.
За да можете да създадете защитена среда, която дава пространство на разногласието, както за вас, така и за детето:
Разберете, че децата несъзнателно използват несъгласията като начин за здравословно освобождаване на емоциите си. Колкото по-неприемливо е искането или несъгласието, толкова по-очевидно става то. Така че, не се опитвайте да излезете на глава с неприемливото: ‘В момента не мога да ти донеса играчката, която е на другия край на стаята. Брат ти е просто бебе, така че защо да не може да ходиш около него? ‘ Вместо това, застанете зад позицията си, приемайки чувствата на сина си: ‘Не искаш да бъдеш близо до бебето. Мога да ти донеса играчката по-късно, но не и сега.’ Важността, на това да оставиш емоциите на децата да бъдат (в цялата им болка и красота) не бива да се надценява. Това е ключът към отглеждането на спокойни, щастливи деца и далеч по-малко разногласия, които могат да прерастнат в сериозни конфликти.
Отстоявайте уверено и ясно себе си във взаимодействието с детето и вярвайте в ръководната си роля. Уверени не са състоянията, когато сме ядосани, раздразнени, нито когато сме непреклонни, намръщени или твърде сериозни. Истинската увереност е осъзнаването, че я притежавате. Това е вътрешна увереност, и често е свързана с приятно, лежерно и приповдигнато настроение и за двама ви. Това не означава, че детето ви няма да изпитва недоволство, когато не играете с него, но означава че ще се чувства сигурно, когато изразява емоциите си, защото има стабилен, способен родител.
Опитайте се да разпознаете, че детето ви е доста осъзнато, но също така все още малко и неотипно и че вие сте възрастния, зрял и опитен човек в тези взаимоотношения. Децата ви може да изглеждат като Ги-ганти за вас, но наличието на по-реалистична перспектива ще ви помогне да разпознаете, че вашето дете не е нито ваш връстник, нито някакво страшно същество. Няма нищо, което той или тя да ви поднесе и с което да не можете да се справите с относителна лекота.
Обръщайте внимание на малките неща. Особено с умните и асертивни деца, родителите биха могли да се уловят, че им позволяват да взимат твърде много индивудуални решения. За да размиете объркването, нека всички решения, свързани с играта да принадлежат на детето. През останалото време вие поемете товара му като взимате решения за останалите неща, например искането на конкретна чаша или желаннието вие с татко му да си размените местата. Това означава любезно и удобно да ги ‘пренебрегнем’ като признаваме, ‘Искаш аз и баща ти да сменим местата си. Ние няма да направим това, мила моя. ‘ (Родител ми сподели, че когато използва ‘мила моя’ в назидание, помогнало дъщеря му да придобие уверено и спокойно отношение. Като се опитва да контролира тези дребни неща, детето ви позволява да знаете, че имате нужда от практика в процеса по несъгласие с него.
Не премисляйте прекалено много правилния отговор, не искайте позволение, не се молете и недейте да омаловажавате позицията си. Бъдете уверени. Винаги можете да промените мнението си.
Не очаквайте от децата да не се съгласяват с вас по уважителен начин. Това ще се случи с времето. Може би след дълго време, защото децата са импулсивни и имат силни емоции, които имат потребност да изразяват. Вашата роля като родител е да ги направлявате, като моделирате един уважителен начин за справяне с несъгласията, така че в последствие те сами да могат уверено да се справят със своите объркани поведения, приемайки емоциите си.
Не вярвайте безрезервно, но оценете искрено забележителните изпълнения. Това са няколко удивителни примери, които родители споделиха с мен наскоро:
1. Три годишно дете, което майсторски създава slow-motion визуален ефект, който го прави да изглежда физически невъзможно да следва инструкциите на майка си да влезе в колата и да седне бързо на седалката.
2. Влудяващото тригодишно дете, което моментално се превръща в локва от агония и отчаяние в мига, в който майка му прекратява играта, за да направи вечеря е демонстрация на критичен случай на тревожност от раздяла.
3. Също така за детската седалка в колата (която очевидно е от първите в детския списък с най–неприятни неща): Едно 20 месечно дете трябваше да получи 30-минутна разходка из квартала, за да се съгласи да се качи в детското столче в колата. Просто не го чувстваше. Когато накрая майка му настоя да тръгнат и го взе на ръце, той все още не беше съгласен и се разплака.
Не ме разбирайте погрешно – никога не бих се подиграла на дете, което изразява подобни емоции. Винаги бих оценила тези ситуации според стойността им: ‘Наистина не искаш да влезеш в колата.’ Но позволявайки на тези поведение да отключат страх или раздразнение, това често кара родителите и децата да поемат в нездравословна посока.
В обобщение, ето няколко причини, поради които децата се нуждаят от това да сме склонни към несъгласие:
Развиващо е!
Израстване – по един здравословен начин – всичко се свежда до това да имаш възможност да не се съгласиш с родителите си.
Естествено е!
Несъгласията и конфликтите са част от живота.
Здравословно е!
Да се приемат за нормални характерните за възрастта конфликти и разочарования спомага за изграждането на здравословна устойчивост.
Любящо е!
Уверява децата, че родителите им са способни водачи, които ги обичат достатъчно, за да се борят със своите емоции и поведения.
Освобождаващо е!
Освобождава децата от това да контролират и натоварват с отговорности родителите си; и освобождава нас от непрестанни опити да избягваме или управляваме емоциите на децата си. Трябва да бъдем себе си в тези взаимоотношения.
Информативно е!
Освен, че помагаме на децата си да опознаят истински себе си и нас, свободата да не се съгласиш с тях им предлага добър модел на взаимоотношения, който по естествен начин ще прилагат в живота си.
Уважително е!
Поемайки своята роля във взаимодействието си с децата, ние ги насърчаваме към себеуважение, както и към това да уважават границите на другите.
И в този ред на мисли, чувствайте се свободни да не се съгласите със съвета ми. Нямам проблем с това.
Източник: www.communication-academy.eu
Превод: Надя Димитрова от www.janetlansbury.com
Прочетете още:
Когато казваме НЕ на децата си
Психологът Диана Гинова за „Не“ като полезна думичка
