Този петък (14 октомври) най-малките почитатели на театъра ще имат радостта да се срещнат отново с един любим герой на сцената на Малък Градски Театър Зад канала, когато е предпремиерата на новата постановка по романа на Марк Твен – Том Сойер от 19:00 часа.
Любимият роман, с емблематични за всяко детство герои – Том, Хък, Беки и леля Поли ще излязат за пореден път от страниците на книгата, за да се качат на сцената на МГТ „Зад канала“и да ни напомнят, че детството е само веднъж, но е завинаги!
Следващите постановки са:
събота (15 октомври)
11:00ч. и Премиера от 19:00ч.
неделя (23 октомври)
11:00ч.
неделя (30 октомври)
11:00ч.
Превод: Нели Доспевска
Драматизация и режисура: Петринел Гочев
Сценография и костюми: Теодора Лазарова
Музика: Ян Руменин
Текстове на песните: Гергана Змийчарова
Фотограф: Гергана Змийчарова
В ролите: Алиса Атанасова, Василена Атанасова, Христина Караиванова, Евгения Александрова – Лечева, Стела Ганчева, Христо Пъдев, Емил Котев, Христо Мутафчиев, Атанас Чопов
„— Том!
Никакъв отговор.
— Том!
Никакъв отговор.
— Чудя се къде ли се дяна това момче? Хей, Том!
Никакъв отговор.
Възрастната госпожа смъкна очилата на носа си и огледа стаята над тях. После ги бутна на челото си и я огледа под тях. Тя почти никога не поглеждаше през тях заради такава дреболия като някакво си момченце. Това бе нейният параден чифт очила, нейната свидна гордост и служеха най-вече да си придават важност, а не просто да си вършат работа — що се отнася до последното, те си бяха толкова от полза, колкото и ако гледаше през два капака от печка. Отначало тя се озадачи, а после каза (не кресна, но все пак го каза достатъчно силно, че да я чуят мебелите):
— Ох, само да ми паднеш и ще те…
Не се доизказа, защото вече се беше навела и ръчкаше с метлата под леглото и трябваше да си поема дъх, за да може да ръчка по-силно. Но не изрови оттам нищичко освен котката.
— Не съм виждала по-голям пакостник от това момче!
Отиде до отворената врата, застана на прага и се вторачи в буренясалите лехи с домати — нейната зеленчукова градина. Том го нямаше никакъв. Затова тя извиси глас, за да се чува надалеч, и се провикна:
— Е-е-ей, Том!
Нещо изшумоля зад гърба си и тя се обърна тъкмо навреме, за да сграбчи едно момче за крайчеца на сакото и да пресече бягството му.
— Падна ли ми сега! Как не се сетих за тоя килер! Какво търсеше там?
— Нищо.
— Нищо ли?! Я си виж ръцете! И устата си виж! С какво си се омазал така?
— Не знам, лельо.
— Аз обаче знам. С мармалад — ето с какво! Колко пъти съм ти казвала — бръкнеш ли пак в мармалада, жив ще те одера! Подай ми пръчката.
Пръчката се издигна във въздуха — ужасът неумолимо прииждаше…
— Леле мале! Лельо, виж зад теб!
Старицата се врътна и подбра уплашено полите си. Хлапакът мигом припна, изкатери високата ограда и се метна през нея.
Леля Поли постоя слисана, а после добродушно се засмя.“
