от Асен Разцветников
Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.
Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене – дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.
А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.
Някога отдавана, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посреднощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.
– Какво е станало? – запитах една буболечка.
– Родил се е Спасителя на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.
* * *
Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.
Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се баха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:
“Прощавайте на ближния си.”
“Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.”
“Обичайте се едни други като братя.”
“Обичайте враговете си.”
Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.
Продължението прочетете тук.
