Преди много време живял един робски народ. Хората не си спомняли някога да са били свободни – техните бащи и дядовците на бащите им били роби. Децата им се раждали роби, а поганците отвличали красивите робини неизвестно къде. Те никога не се връщали, докато братята им ги взимали от малки войници да надзирават собствения си народ или да проливат кръвта си за поганците. Така годините безрадостно се нижели, робите работели от сутрин до вечер по полята, където пеели своите робски песни.
Обаче нещо се случило. Никой не си спомнял откъде дошли тези странници. Някои казвали, че те били даскали от съседни села. Други твърдели, че са монаси, слезли от манастирите високо в Балкана. Имало и по-чудни приказки – овчарите в планината разправяли, че ги виждали да се превръщат на вълци или орли. Те не изглеждали по-различно от другите хора, само очите им били едни такива – искрящи. Повечето станали даскали, а имало и такива, които скитали от село на село и събирали по буйните глави в някоя къща или горска поляна. Говорели странни неща на децата и онемелите родители. Разказвали, че дедите им били свободни хора, които някога владеели половината свят. Говорели им за велики мъже, пред които треперели мощни царе и мъдреци, научили милиони хора да четат и пишат. Как техните деди строили бели градове от масивен камък, където имало топла вода, а стаите се отоплявали от въздухопроводи. Как оръжията и конете им нямали равни и с тях побеждавали и най-свирепия враг. Слушали ги децата в захлас с ококорени очи, бабите се кръстели от ужас, а мъжете неволно се хващали за ножовете. Така тези хора били наречени народни будители или апостоли на свободата. Минало немного време – пораснали децата, заякнали, умовете им се избистрили. Казаното попивало в сърцата им и един неясен, отдавна забравен зов дълбоко отвътре ги карал да изправят гордо глава и ръмжат, когато читака размахвал камшика. Поганците надушвали какво става и все по-неспокойни и злобни ставали.
Докато една есенна нощ, високо в Балкана до огъня край древно светилище, най-главният от апостолите се върнал от далечно пътуване нагоре и тихо промълвил пред смълчания кръг думите „Започна се!“. А високо в необятното звездно небе блещукало малко съзвездие, закрилника на този народ.
На следващото утро, докато изгрявал Деня, поганците стреснато се събудили от един страшен кошмар – сънували как робите им прерязвали гърлата. Застинали от безмълвен ужас, последната им съзнателна мисъл била,че това не е сън. До вечерта този народ вече бил свободен, а после тръгнал да помага и на останалите поробени и така се превърнали в духовни лидери или будители за другите. Такава им била съдбата, предначертана от Небето. Благодарните народи ги нарекли Бели-ари, носителите на светлина или още Господ-ари, Хората на Бога!
