Искам тази Коледа да продължи не ден-два, не месец, не година, а поне цял живот!
Да, точно тази Коледа, която чакам, мечтая, усещам и пея през сърчицето на тригодишната си дъщеря. Тази Коледа, която ме усмихва по милиони пъти на ден. Докато двете пеем с пълно гърло за чувала на Дядо Коледа, вървейки по тротоара към детската градина, докато избираме трепетно специалната искряща играчка, която Тя ще закачи сама на елхата. Горда, голяма и щастлива. Тази Коледа, която кара малкото ми момиче да грейва при вида на всяка шарена елхичка из града:“Мамо, Дядо Коледа ще дойде и тук, нали? Виж, сложили са му елха!“…
Тази Коледа, която ме учи
Учи ме например, че „Дядо Коледа е един много специален дядо, защото брадата му е от сняг“.
За моята дъщеря този дядо е вълшебникът, на когото няма търпение да разкаже за своята шейничка, за това колко песни е научила, как е украсила у дома. А, да, и да го попита джуджетата момичета ли са или момчета…
Тази Коледа не е в подаръците.
Тя е в пожеланието да има сняг, за да не ни пропусне брадатият старец. Магията е в онази малка дървена лъжичка, с която дъщеря ми сама ще разбърка коледния сладкиш. Усмивката е в залепените за прозореца очички и желанието да дойде, „докато е светло, за да ни види блока и да не го пропусне“. Вечността е в нейната вяра: „Той ще ме попита ли дали имам братче?“
Тази е истинската Коледа. Бликаща от детските очи, пълни с вълшебства.
Без шума на опаковъчна хартия, без претъпкани молове и предколедни намаления, без кули от подаръци. С мечти и трепети от детското сърце.
Искам я завинаги. Защото ме препълва с гордост и ме умилява до сълзи.
Автор: Ралица Николова,
„Първите седем”
