Случвало ли ви се е да направите нещо механично и преразглеждайки ситуацията да си дадете сметка, че сте реагирали нетипично. Не нетипично лошо. Просто различно. Магията на майчинството отвори цветна кутия с изненади и честичко ме кара да се чувствам като вълчица не просто сменила прическата си, а претворила нрава си. Нрав, който подобно на феникс се отърсва от прахоляка и блясва под светлините на прожекторите с нови неподозирани качества, несъвършенства и обаяние. Кой каза, че човек не се променя?!
28.11.2015. Денят, в който животът ми се рестартира. Върнах се на детската площадка. Когато бях дете. Когато несломимо ставах всеки път, когато паднех; усмихвах се на всяка калинка и локва, в която цопвах; когато рисувах мечтите си с флумастер по бялата стена в хола и жадно разучавах света.
Като майка се преоткривам всекидневно. Също както, когато отварях дългоочакваното яйце Kinder Surprise и отвътре изскачаше нещо вълнуващо и ново. Сякаш цял живот в мен е живяла и друга жена, очакваща своя миг, да се събуди и изяви. Намирам сили в себе си, в тайните кътчета на душата си, откривам страхове, които не съм подозирала, че съществуват, но най-вече живея с любов, за която не съм и мечтала.
Днес се виждам различна. Особено, когато съм ядосана. Когато вътрешно крещя и троша, но вместо това притаявам дъх, заключвам поглед в очите на най-голямата си любов и със спокойствие, сякаш изсипано ми от друга вселена, разяснявам с грижа и любов, защо да се яде сладолед, когато навън е студено и мокро, не е добра идея или защо да се рови с фиба в монитора на ябълковия ми лаптоп не е никак препоръчително.
Виждам се различна и в момента, когато умората надделява, а аз отивам за 4636281364564128932 път да се спусна по спираловидната пързалка в плейпарка, минавайки, с неясно откъде обзел ме ентусиазъм, през няколко тънки процепа в стената, лазейки по въжен мост и прескачайки неколцина препятствия по земята, само и само от другата страна да ме посрещне най-прекрасната усмивка.
Виждам се различна, когато е едва 6:15 сутринта, а любимото човече ме изважда от смарагдовите води на Малдивите, където се припичам под жаркото слънце и пия коктейл в кокосов орех, за да ми каже, че иска да гледа Peppa Pig. Сега. В сънен делириум като по команда напипвам лаптопа под леглото и настойчиво вкарвам парола Peppa Pig, недоумявайки защо, по дяволите, не работи. Няма проблем. Ще опитам още 783282342 пъти – все пак е за любовта на живота ми.
Виждам се различна, когато душата ми плаче и буря стене в гърдите ми, а едни малки ръчички обгръщат врата ми и ангелско гласче ме пита дали съм щастлива – в душата изгрява слънце, защото обичта ми е по-силна и дълбока от всичко друго.
Преди около три години време гнева и разочарованието напускаха храма на съзнанието ми и се изливаха в хаплив коментар, пренебрежителен поглед, недвусмислено мълчание или едва прикрит фалцет. Днес емоционалността живее в мен, но под чехъла на някакви супер сили, които контролират импулсивните изригвания на характера ми свише.
Умората е трайно настанил се неканен гост, но волята ми винаги намира начин да държи тялото и духа ми будни.
Сянката на тревогата преди вгорчаваше дните ми, изпиваше силите ми и ме изпълваше със страхове. Днес тревогата отстъпва пред разума и вярата.
Някога бях белязана от нетърпение. Бързах, исках, случвах на момента. Днес намирам търпение в нетърпението си. Дори когато за сетен път повтарям, че е време за лягане и миене на зъби – безрезултатно.
Някога разполагах с всичкото време на света. За мен. Сега рядко разполагам с време. Изобщо. Затова 10-те минути покой под душа са миг на божественост и отмора.
Прошката никога не е била сред първите неща, за които ще помисля. Днес мога да прощавам. На себе си. За това, че не винаги съм идеалната майка и съпруга, за това, че правя грешки и се уча непрекъснато.
Ако преди трябваше да правя едва 2-3 неща едновременно, сега мултитасквам с лекота – готвене, пране, преобличане, говорене по телефона, рисуване, гушкане, писане на блог и събиране на играчки в един и същи момент, са ми като първо ниво на Супер Марио. Всекидневно. Ежеминутно.
Обожавам всяка промяна. Защото поводът за нея е най-великото чувство на света – ТОВА ДА БЪДА МАЙКА.
Автор: Мария Истатков
www.wittymermaid.com
