За баба ми… в мен

Отключвайки вратата на дома ни се спъвам в самотно захвърлена обувка, в компанията на други подобни екземпляри, озовали се в ненадейни комбинации в коридора. Синът ми, влизайки изстрелва гумения си ботуш към тавана. Същият (ботушът) се приземява далеч не грациозно и визуализира обяснението за посрещналия ме хаос.
– Дарче, събери си обувките. Събуй ги, моля те, без да оставяш следи по тавана, след което ги прибери в шкафа.
– Кой шкаф?
– Шкафа, в който държим обувките.
– Имаме шкаф, в който стоят обувките?! – изненадата му е неподправена.
– Да, имаме! Ти сериозно ли сега разбра за него? Ето виж – на 20 сантиметра от стола, на който сядаш, за да се обуваш. Вратички – отварят се навън! Където си избереш можеш да си наредиш обувките. Моля!
– Ами не, благодаря. – осъзнато, спокойно и неангажирано само както 4-годишно хлапе може да отговори.
– Моля?!?
– Не искам да ги прибирам, така ми е по-удобно.
– Даркооооо, – вече определено се изнервих – преброявам 4 чифта захвърлени в коридора твои обувки. Искам да се озоват в шкафа. Сега!
– Защо? – две искрени очи се вперват в мен любопитно и очаквателно. Ето така става, като научиш детето си, че когато нещо се изисква от него, той трябва да изиска аргументация, защо да прави въпросното нещо. В този момент обаче много се надявам на сляпо подчинение. И хич, ама хич не ми се аргументира.
– Защотооооо… Защото не ми харесва да се спъвам с обувките ти и не ми харесва да е разхвърляно. Защото искам да живея в подреден и красив дом!
– Ами на мен ми е ОК така, като не ти харесва прибери ги ти – след което този 4-годишен човек най-спокойно си влезе в стаята и си извади играчките.
– Не ми отговаряй така! И си измий ръцете! Като се прибираш от вън трябва да си измиеш ръцете. И не, не си хвърляй якето на дивана, якето стои на закачалката. Не мога да живея в такава кочина. Искам да има някакъв ред. Искам да ми е подредено, а ти непрестанно разхвърляш. Искам да си прибереш нещата! Даркоооооо!
Чу се едно дълбоко отегчено „Уффффф“ на преминаващия през коридора Дарко, който просто влезе в хола и затвори след себе си вратата, за да не чува досадния ми глас.

Избърсах пяната от устата си. Стоях в коридора. Не бях ядосана. Бях… бях учудена. Дълбоко учудена от думите, които изрекох. Толкова нетипични за мен. От дете не държа на реда, да не кажа, че не обичам реда. Никога не съм имала подреден гардероб, прилежно нагънати дрехи и чифтосани чорапи. Даже често съм казвала, че обичам реда, само когато е моя ред в хаоса… Откога имам нужда вкъщи да е подредено? Защо опявам на детето да си прибира обувките, след като аз цял живот не съм го правела… Безразборно събутите обувки в коридора далеч не са негов модел на поведение. Какво се случва с мен?
Дарко отново мина през коридора заглеждайки се в стърчаща си майка, но побърза да се покрие, за да не го връхлети поредната порция наставления.
Наистина напоследък ми е важно да ми бъде красиво, подредено, чисто. Сякаш хаосът започна да ме изсмуква, уморява. И едновременно с това толкова съм свикнала да живея в хаотичния си свят, че по инерцията съм си все в него. И изведнъж обувките на детето ми се оказаха проблема… Какво се случва с мен?…

И тогава се сепнах! Баба ми! Аз съм баба ми! Тя живее в мен, тя говори тези неща. И като поток нахлуха спомени. И едва успях да удържа стихията от думи, която искаше да се излее и грабнах тефтера си. И седнах в коридора, насред разхвърляните обувки да пиша писмо на баба.

„Мила бабо,
Спомняш ли си как все ми мърмореше да си прибирам обувките в шкафа, да си подреждам дрехите? Казваше ми, че е важно да е красиво и подредено. Често, докато ме нямаше вкъщи ми почистваше стаята, нагъваше ми дрехите, изхвърляше пепелника и слагаше на избърсаната масичка изгладена дантелена покривчица, плетена на една кука от теб. Готвеше по два пъти на ден, защото храната трябва да е прясна, казваше. И ми се сърдеше, че вместо нея ядях чипс. Спомняш ли си как вървеше след мен и гасеше лампите, затваряше крана на водата и все повтаряше, че трябва да се пести. И всеки ден отиваше на разходка в парка.

А аз тогава бях един объркан тийнейджър, тотално оплетен в представата за себе си и света наоколо. Бях в емоционалната центрофуга на първото влюбване. И ми беше абсолютно безразлично къде си събувам обувките, не ми дремеше с какво се храня, нито пък забелязвах купчината дрехи на пода. Когато спираше крана с водата си мислех, че си стисната и не разбирах какво да й пестим на тая вода. Изгладената покривчица я изгорих с цигара и я сбутах в един ъгъл да не пречи. И нито за миг не ми е идвала идеята, че мога да дойда с теб в парка.

Бабо, днес е различно. Вече съм човек на средна възраст с 4 годишен син. И знаеш ли, бабо? Днес се разсърдих на сина ми, че не си прибира обувките. И си сгъвам дрехите. И ми е важно да ми е подредено, чисто и красиво. Пестя водата и тока, за да пазя природните ресурси и уча и детето си на това. Не понасям пълни пепелници. Ходя на разходка в парка. И днес в красивия ми подреден дом, на почистената масичка, стои прилежно изгладена онази същата дантелена покривка. Изгореното от цигара си стои, за да ми напомня. Обичам те, бабо.

Твоята внучка“

Уви баба ми днес я няма, за да прочете това писмо, но може би няма и нужда. Тя знае, защото е в мен. Отиваме в парка…

Деница Илчева – Работи под супервизия като неорайхиански аналитичен психотерапевт и танцов терапевт. Автор е на детската книжка “Дъж и Кап”, активно участва в каузата за родителските кооперативи и създаването на демократично училище в България.
Тел: 0887 544 026
Повече за автора на www.potoka.bg