Откъс от новата книга на Трейси Хог и Мелинда Блау
Съвсем скоро бях на парти за рождения ден на две едногодишни деца – Каси и Ейми, родени в един ден. Каси се поклащаше доста ефективно на крачетата си, докато Ейми с мъка успяваше да се изправи. Ейми обаче вече можеше да назовава доста предмети и викаше кучето си по име. И не по-малко важно, знаеше, че носещото се с грохот по улицата превозно средство бе „камон“ (камион), също като играчката й „камон“ вкъщи. Гледайки Ейми, майката на Каси ме попита: „Каси защо още не говори?“. Тя нямаше как да знае, че само минута преди това майката на Ейми също се бе обърнала с въпрос към мен: „Защо Ейми не ходи?“. Обясних на всяка от жените, че когато едно дете избързва във физическото си развитие, често изостава малко в езиковото и обратно.
Сравненията са само част от проблема, който започва от първите месеци на живота. Родителите гледат на нормалните етапи в развитието като на постижения на детето си: „Гледай, той си държи главата“, „О, вече може да се обръща“, „Научи се да сяда“, „Оооо! Той стои прав.“ Подобни коментари винаги са ме поразявали, защото тези стъпала в развитието не са постижения. Всяко от тях е по-скоро начин природата да каже: „Обърни внимание: твоето бебе е готово за следващото стъпало“.
Трябва да се признае, че натискът върху родителите отчасти идва от бабите и дядовците. Думи от рода на: „Защо Лусия още не седи?“ от устата на родител или родител на твоя партньор са в състояние да паникьосат някои майки или бащи. А още по-лоши са коментари от рода на: „Не мислиш ли, че трябва да я подкрепяш, за да се научи да седи?“ Мили боже! Това не само е намек, че Лусия се бави в развитието си, но и че мама и татко не правят достатъчно.
Разбира се, нормално е родителите, бабите и дядовците да се вълнуват от развиващите се способности на детето. И известна доза сравнения е естествена и дори желателна, стига да не гледате на другите деца като на конкуренти. Определено действа успокояващо сами да видите какво разнообразие от поведенчески модели и модели на растеж съществуват в „нормалните“ граници на развитие. Но когато се увлекат от прекалени сравнения или опитат да ускорят процеса, като „тренират“ детето, родителите постъпват много несправедливо към него. Вместо да му дадат предимство, те го изпълват с притеснения.
За да отсека в зародиш съревнованията и да избегна родителския натиск, аз ръководя групите си за игра за деца между една и три години доста свободно. Така например в края на всеки сеанс включвам и музика, защото това е прекрасен, успо-кояващ завършек. Но категорично избягвам всичко, което напомня преподаване, защото целта е социализиране, а не обучение. Но от това, което съм наблюдавала и чувала, в други групи това невинаги е така. В някои групи за най-малките, вместо да учат родителите да гледат за знаци, че детето им е готово да ходи, инструкторът ги насочва да държат децата си изправени, уж за да могат краката им да станат по-силни, и така да ги накарат да се изправят по-скоро.
Проблемът е, че докато някои деца ще започнат да стоят прави (защото е дошло времето им), други няма да го направят. Повярвайте ми, един родител може в продължение на цял час седмица подир седмица да дърпа детето си да стане, но то ще сяда отново веднага, щом го пусне, ако още не е готово да стои право. Вместо да приемат това, родителите купуват някакво изобретение, което да го накара да проходи „по-скоро“. Готовността обаче няма нищо общо с гимнастиката или уредите. Това, което се случва после, е дори още по-стресиращо. Когато мъникът отново седне, мама и татко са разочаровани. Другите деца в групата го изпреварват. И как според вас се чувства при това положение детето? В най-добрия случай е объркано: Защо родителите ме дърпат постоянно да стана и при това изглеждат толкова тъжни? При най-лошия сценарий това е начало на модел за цял живот, който може да се отрази негативно на самоуважението му: Не отговарям на очакванията на родителите си и не съм обичан такъв, какъвто съм, следователно явно не съм много добър.
Истината е, че около третата си година всички деца правят горе-долу едно и също, независимо какво са направили родителите им за тях. (Толкова за „една крачка напред“.) Развитието следва„естествения си прогрес“, както го наричам – то става автоматично. Някои деца се развиват по-бързо физически, докато другите правят по-бързи умствени или емоционални крачки. Какъвто и път да поемат, най-вероятно вървят по стъпките на своите родители, защото скоростта и моделът на развитие са в голяма степен генетичен феномен.
Това не означава да не играете с детето или да не го насърчавате. Не означава да откажете да му помогнете, когато проявява интерес към ново умение. Означава, че трябва да бъдете по-скоро наблюдателен водач, отколкото настойчив учител. Аз съм за това да правим децата си независими, но е нужно да дадете на вашия мъник времето, което му е необходимо, за да бъде готов. Трябва да позволите на тялото и ума му да водят, вместо да опитвате да го пришпорвате да бъде „първенец“.
