– С теб не може и да се говори вече – каза Ежко.
Мечо мълчеше.
– Какво мълчиш?
Мечо не отговори. Той стоеше на верандата и тъжно плачеше.
– Глупчо, Аз и Ти бе-сед-ва-ме! – рече Ежко.
– А кой е мечето? – попита Мечо, хлипайки.
“Нима всичко свършва толкова бързо? – помисли си Магаренцето. – Нима ще свърши лятото, ще умре Мечо и ще настъпи зима? Защо не може да сме вечни: аз, лятото и Мечо? Лятото ще умре най-рано от всички, то вече умира… Лятото вярва в нещо, затова умира тъй смело. И никак не му е жал за себе си, защото знае, че отново ще го има! То ще умре съвсем за малко, а после отново ще се роди. И отново ще умре… Свикнало е. Хубаво би било и аз да свикна да умирам и да се раждам. Колко е тъжно това и колко весело!…”
Мечо прошумоля между окапалите листа.
– За какво мислиш? – попита той.
– Аз ли?… Лежи си, лежи… – каза Магаренцето.
То си спомняше как се срещнаха, как тичаха из гората под проливните дъждове, как седнаха да отдъхнат и Мечо тогава каза:
– Наистина ли ще ни има винаги?
– Наистина.
– Наистина ли никога няма да се разделим?
– Разбира се.
– Наистина ли никога няма да се наложи да се разделяме?
– Това не може да се случи!
А сега Мечо лежеше върху окапалите листа с превързана глава и кръвта му избиваше под бинта.
“Как така? – мислеше Магаренцето. – Как стана така, че някакъв дъб разби главата на Мечо? Как стана така, че дъбът падна тъкмо когато ние минавахме отдолу?…”
Долетя Щъркът.
– По-добре ли е? – попита той.
Магаренцето поклати глава.
– Колко тъжно! – въздъхна Щъркът и погали Мечо с крило.
Магаренцето отново се замисли. Чудеше се как да погребе Мечо така, че той да се върне както лятото. “Ще го погреба високо-високо в планината – реши то, – така че наоколо да има много слънце, а долу да тече рекичка. Ще го поливам с прясна вода и всеки ден ще разрохквам земята. И тогава Мечо отново ще поникне. А ако аз умра, той ще направи същото… Така ние никога няма да умрем…”
– Слушай, Мечо, не се страхувай. Напролет ти ще пораснеш отново.
– Като дръвче ли?
– Да. Аз ще те поливам всеки ден. И ще разрохквам земята.
– Да не забравиш?
– Ти пък!
– Не забравяй – помоли Мечо.
Той лежеше със затворени очи и ако ноздрите му не трепкаха едва-едва, щеше да изглежда съвсем умрял.
Но Магаренцето вече не се боеше.
То знаеше – да погребеш, значи да посадиш. Като дръвче.
автор: Сергей Козлов
превод: Мая Дългъчева
