Днес е 10 февруари или с други думи, това е началото на един месец, в който ние, от Първите седем, ще обърнем внимание на бременността. Ще говорим за нея, ще я споделяме с всички майки и татковци, които решиха да разкажат своята лича история, ще питаме лекари за най-често задаваните въпроси за бременността, за съветите и препоръките им. Ще се срещнем с много личности, за които здравословния живот, отглеждането на здрава бременност, естественото раждане и отглеждане на детето са мисия освен професия.
Ще говорим за трудните моменти и диагнози и ще присъстваме в дома на всяка майка, която е преминала през прекрасните (но понякога и не съвсем прекрасни) 9 месеца.
Бъдете с нас всеки ден, в който ще ви разказваме по една история, която започва с две чертички върху една малка пластмасова джаджа.
Това е чудесно
Като че ли всичко това беше вчера: 25-годишното момиче с много жив пламък в очите, което черпи жадно от всичко, което й се случва тук и сега. Вегетарианка, която обича шоколад. Никога не влиза във фитнес зала, но никога не влиза и в асансьор – кръстосва улиците на София със скоростта на вестоносец. Страстно поглъщаща книга след книга. Вълнуваща се от всяко ново запознанство и любопитна като за трима – задаваща въпроси, търсеща, питаща, открито говореща. Телефонът й звъни по десетки пъти на ден, защото поне десетки от приятелите й искат да се видят, да поговорят, да се разходят в слънчевото време, да се посмеят гръмко на някакви там общи смешки, да й върнат някоя книга или да си вземат своята обратно. Телефонът й оживява и десетки пъти на ден от смс-и, които карат очите й да просветнат с любов и щастие – тук и сега тя е в меката и силна схватка на голямата си любов. Тук и сега е всичко. Но и не съвсем. Понякога очите й започват да блуждаят, понякога мислите й са на едно друго място, а в очите проблясват дори по-щастливи пламъци.
Документите отдавна са пристигнали, таксата е платена, учебният план – отдавна уточнен. Само след 2 месеца бързите й и уверени крачки ще я пренасят по едни други улици, по едни по-поддържани и равни тротоари, покрай едни по-красиви витрини, измежду хора, чиито акцент тя толкова харесва и иска да усвои до съвършенство. Курсът ще приключи след 2 години, за които тя ще е спестила пари за толкова отдавна планираната магистратура. Ще работи на рецепцията на един хотел, където е препоръчана от нейна приятелка, а там ще може да учи и да се подготвя за изпитите. Еххх, само да минат тези 2 месеца и интервюто в посолството да мине гладко…
След това всичко се случи някак бързо. Зад гишето в посолството мъжът беше нервен и никога не я погледна в очите – чаткаше нервно върху клавиатурата на компютъра (вече печаташе отказа преди да е приключило интервюто) и изстрелваше нервно някакви въпроси, като не му пукаше дали тя чува добре или не. Без да е заслужила нито веднъж контакт с очите му, тя разбира, че неговата страна прелива от емигранти като нея, които се хранят от социалните й помощи и нейната скалъпена версия е най-често използваната от хора като нея. Ето как няколкогодишните й мечти за минута бяха смачкани до скалъпена емигрантска история, на която никой друг освен нея не вярва.
Тя бавно се прибира вкъщи, заедно с грижливо събраните документи. Отвън тишина. А в главата й гласовете заплашват да предизвикат експлозия, затова тя ги оставя да се разберат помежду си – не може да мисли за нищо от това точно сега. Търси си занимание, за да се разсее. Отива до аптеката за вода за уста и за да има по-сериозна причина да изгони онези мисли, решава да пробва и с тест за бременност – и без това менструацията й закъснява… май … не е сигурна. Тези дни всичко беше документи, посолство, интервю … забравила е напълно за всичко останало.
По пътя обратно към къщи тестът успява победоносно да се настани в центъра на съзнанието й и да прогони всяка останала малка мисъл от преди това. Всъщност, май наистина закъснява. Боже, коя дата е? А, да, 25 – датата на интервюто. Ужас! Но пък при тези притеснения напоследък, може и да е нормално.
Прибира се вкъщи, където я посрещат топлите прегръдки на любовта. Обсъждат интервюто в посолството, но нейните мисли се връщат към теста – сега или после, или утре. Най-добре утре! Не, по-добре сега! Ще отиде до тоалетната, за да провери дали позакъснялата менструация все пак не е решила да се появи. Не, не е. Леле…
На питащия му поглед тя отговаря с кутийката с теста. Леле? Ами, добре! Да минат през това заедно, пък каквото – такова. Обратно в тоалетната върху теста изплува чертичка – това е чертичка, нали? Оф, нали ти казах, тези работи не стават така лесно! Напрежението се разнася с шеги – колко е смешно чувството му за хумор. По пътя натиска педала на кошчето за боклук, за да изхвърли малката пластмасова джаджа, а периферното зрение улавя раиран десен. Две чертички?! Две чертички! Какво? Не! Да? Да!
Виж, ще имаме бебе!
Ами… ами, това е чудесно!
Автор: Рая Кардамова
