Често като родители мислим, че знаем по-добре от децата какво е най-подходящо за тях и определяме какво да правят, как да изглеждат, какво да консумират, какво да кажат и т.н. В повечето случаи това наистина е така, защото имаме повече житейски опит и знания, но не винаги. В желанието си да дадем най-доброто на децата си забравяме, че възможността те да взимат самостоятелно решения им осигурява вътрешна сила, увереност и усещане за лична отговорност. Единствено те знаят какво ги вълнува, ентусиазира и радва и ако ги подтикваме да се развиват в друга посока, в крайна сметка много е вероятно да се чувстват нещастни и неудовлетворени. Освен това, когато решаваме вместо тях, те постепенно започват да се спират да правят дори най-незначителните избори от страх да не се окажат погрешни.
Родители, давайте възможност на децата си да правят избори, винаги когато е възможно. Още от най-ранна възраст те са способни да носят отговорност за техните собствени потребности – жажда, глад (вкус, миризма, количество), удоволствие, усещане за топлина и студ, близост и дистанция; а също и за чувствата и желанията си. В началото е важно изборът да не е много важен и да имат възможност да избират измежду не повече от 2-3 неща, за да не изпитват голямо объркване. Например: „Кое искаш да облечеш – червената рокля или виолетовата блузка с клинчето на рози? „Къде искаш да седнеш – на дивана или на стола?“ или „С какво искаш да рисуваш – с бои, флумастери или моливи?“ и в последствие се усложнява с отворени въпроси като: „Колко топла искаш да ти е храната?“, „На какво искаш да играем?“. Ситуациите, в които могат да избират са неизчерпаеми в ежедневния живот. Не е нужно изборите да са винаги правилни. Ученето от грешките също е добър начин за учене. Важно е детето да знае, че само взема решения за себе си и нуждите му ще бъдат посрещнати, ако му е необходима подкрепа.
За жалост в нашите традиции свободата на избора не е много характерна, по-скоро сме склонни да налагаме волята си. Например все още често се среща, когато едно дете има предпочитания към храната и начина на хранене, да се смята за злоядо и да се създава особена суматоха около това. Близки и роднини започват да използват всевъзможни похвати, които всъщност са или напълно неуспешни или дългосрочно неуспешни и с които нараняват и своето и детското самоуважение. Някои тикат лъжицана в устата с: „Тази хапчица за мама, тази за татко…“, „Бррр самолетчето лети…“, „Пускам ти само едно филмче, докато хапнеш.“, други, вече изнервени от съпротивата, преминават към директни нападки: „Сядай да ядеш! Не виждаш ли, че заради теб съм го направила!“, „До кога ще ме размотаваш, бързо го изяждай!“ и т.н. Важно е да сме наясно, че децата ни няма как да имат еднакви предпочитания за храна с нас и за да не ни разиграват, е добър вариант да поддържаме налична храна, която считаме за здравословна, и която те да могат сами да си вземат и да се нахранят, когато преценят, че са гладни. Така и ние сме спокойни, че се хранят с храна, която не е вредна за тях, и те са щастливи, че имат възможност да избират какво, кога и как да ядат.
Разбира се има избори, за които детето е готово и такива, за които все още не е. Родителите са тези, които определят на кои избори то може да посрещне последствията и на кои не. Има множество ситуации, в които е необходимо да използваме сила, заявявайки: „Аз съм този, който определя правилата и не ти позволявам да играеш на таблета“ или „Тук трябва да стоиш до мен и да ме държиш за ръката“.
Ако възрастните постоянно вземат решенията вместо децата обаче, те в даден момент започват да повтарят непрестанно „Скучно ми е“, а на въпроси като „Какво ти се прави?“ отговаря с „Все тая… Не ме интересува“, „Нищо“ или „Не знам“. В общи линии държат се като че ли отдавна са абдикирали от управленческия пулт на ракетата и изобщо не ги вълнува какво става с тях и в каква посока ще поемат.
Когато децата са неспособни да правят самостоятелни избори, те изменят на себе си и собствените си нужди и се приучават да правят това, което е нужно на другите. В последствие това „сътрудничество“ може да премине в другата крайност – съпротива и непокорство, с което детето ще отхвърля както исканията на другите, така и собствените си нужди. Затова за дете, не умеещо да носи отговорност за себе си, отговорът на въпроса „Какво искаш да правиш?“ често е изключително болезнен и дори понякога невъзможен.
За да може един младеж да взема свободно важни решения в живота си, като например професия и партньорски взаимоотношения, първо е нужно с лекота да решава какво му се прави в този конкретен момент. Малките стъпки са съществени.
Автор: Ивилина Зафирова
Ивилина Зафирова е детски психолог. Работи под супервизия като гещалт терапевт и фасилитатор семейни констелации.
тел: 0898417727
Повече за автора на www.ivilinazafirova.com
