Много гласове, много мнения, много шум и отново нищо съществено!
Проблемите нямат нужда от констатации. Имат нужда от пътища, предлагащи решения!
Едно общество вирее в България, често играещо ролята на сляпо или глухо!
Как оцелява БЪЛГАРИНЪТ? Какво е принуден да види, чуе и преживее.
А българските деца?
Поредната жестока история с три годишния Христо, ме накара да се замисля как грижата за едно дете е свързана с целта то да бъде здраво, щастливо и защитено.
Някъде прочетох и много ме впечатли едно изказване, че да отглеждаш дете е може би последното останало величие в човека. И за да не изглежда твърде психясало обществото ни, то трябва да признае колко много коства на една жена/МАЙКА да тръгне по пътя, трудният път на самотна майка, която се изправя пред финансите, препитанието, отглеждането и възпитанието на детето си, пропускайки ежедневните съществени моменти.
Не бъдете зверове!
Любовта няма фиксирани параметри, както повечето материални ресурси. Тя изисква ежедневни компромиси. Нека не съдим жена, която прави най-големият компромис, да се отдели от детето си, за да му осигури необходимия материален минимум.
Нека си поставим за цел да градим едно по-здраво общество с работещи институции и нека да вървим по пътя към тази цел заедно и НЕ-разделени, без да съдим излишно, без да казваме думи и да вършим дела, неприсъщи за човешката ни природа.
